Допир

По действителен случай

На сина ми

Помня, че седях до прозореца, зяпах разсеяно ту пейзажа, ту петната по стъклото и си тананиках нещо в та-тà-та-тàкт. Във влак не мога да не си пея, чувствам се извън ритъм. Дали и другите пътници така, а?

Ще ми се поне за час да съм чувец на мисли, седнал върху средния вагон на очукан влак от 90те, и да слушам как стотици мъже и жени – с костюми или без, с грижи или без, с тръпка или без, – настройват пулса на съзнанието си към дръм-енд-бейса на колелетата. Тудуп-тудуп, тарам-парам, тарам-паджик, дано-късмет, пари-успех, живот-проклет, дюран-дюран... Всеки със свое си припяване, но в такт. Стотици хора в един такт.

Точно тогава сигурно съм си припявала някое ведро буги-вуги. Според изчисленията щях да пристигна в Пловдив навреме за предпоследната мотриса и да се прибера в приличен час. Никой нямаше да разбере чак къде съм скиторила.

Докато скачах напред-назад по шарените мигове от тайното ми пътешествие – като по камъни в плитка река, – във влака се качи слаб, много висок двайсетинагодишен симпатяга с туристическа раница, която сигурно беше колкото мен. И на ръст, и на тегло. Симпатягата ми се усмихна, намърда се на съседната седалка, облегна глава и затвори очи. Доколкото можех да видя с периферното зрение. Не че не ми идваше да го позяпам. Любопитството и въображението ми веднага почнаха да се побутват с лакти. Накъде ли пътува? Колко ли интересен е животът му... Искам и аз така – пътят, свободата, раницата... Само да е по-мъничка, че с тая неговата ще съм като охлюв с двуетажна пристройка... Ех, веднъж да свърши тая гимназия...

Мдаа. Забелязал ли си как за каквото и да си мислиш, за когото и, въртиш-сучеш, неизбежно почваш да мислиш за себе си...

В Карлово слязоха всички от моя вагон. До един. Реших, че влакът прави дълга почивка и хората използват да се разтъпчат. Аз по-добре да не мърдам оттук, да не стане като миналата година в Карнобат.

Пълната липса на движение наоколо започваше да ме безпокои, когато във вагона влезе леличка в униформа на БДЖ. Щом ме видя, подскочи.

– Какво правиш тук, девойче? Това е последна гара.

– Как последна, аз съм за Пловдив. Ето ми билета!

– Не ти ли казаха, че имаш прикачване? Влакът за Пловдив тръгва след – погледна си часовника – час и четирсет минути.

Помислих, че ще припадна. Час и четирсет минути?! Значи ще пристигна кога? Точно преди последната мотриса. И ако успея да я хвана, ще съм вкъщи някъде към полунощ. Божичко, майка ми ще получи инфаркт! Трябва да ѝ звънна, да я предупредя!

Ама откъде?! За пръв път стъпвах в Карлово. По онова време нямаше джиесеми – можеш да говориш само от вкъщи, от градската поща, а ако имаш фонокарта, и от уличен телефон. Аз нямах.

Вдишах дълбоко, и още веднъж, и тръгнах след интуицията си по стръмните карловски улици. И взех че я намерих пустата поща. Една жена тъкмо заключваше вратата отвън.

– Моля ви, трябва спешно да се обадя. Само една минутка ми дайте, много ви моля!

– Съжалявам, момиче, затворено е. Ела утре, отваряме в седем. – Врътна ключа и ме заобиколи. И с крачки, и с очи. Да не види отчаяната ми физиономия, че ще вземе да ѝ дожалее.

Докато гледах след нея, над червените покриви ми се белна камбанария. Хукнах натам. Свещеник не би отказал помощ, нали така. Камо ли едно нищо и никакво телефонно обаждане. Аз, разбира се, ще си платя...

Отчето ме изслуша и без много приказки ме разкара от черквата.

Почувствах се ужасно, ужасяващо сама. Седнах на една пейка и се разревах.

Хубавото на градовете, където не познаваш никого, е че можеш да правиш каквото ти скимне по улиците, и да цивриш даже. Тия хора нито си ги виждал, нито някога пак ще ги видиш. Я чакай малко, онова там не е ли...

Същия – симпатягата с грамадната раница. Видя ме и се насочи право към мен.

– Здрасти пак. Какво се е случило? – И ми подаде кърпичка.

Избърсах сълзите, тръгнах да казвам "нищо", но се усетих колко тъпо ще прозвучи и взех, че си признах.

– Ела, ще се обадим на майка ти с мойта фонокарта. Пред пощата има телефон. После може да чакаме влака заедно, и аз съм за Пловдив.

– Защо ми помагаш – попитах, докато крачехме към пощата. В главата ми вратата на черквата се затръшна отново.

– Защото мога – отвърна кратко той и смени темата. Основателна причина, помислих си и предпазливата ми благодарност - хоп! - порасна в доверие.

Фонокартата му се оказа на червено. Един междуградски разговор щеше да я занули.

– Не, не, няма да изхабя последните ти стотинки. – Извадих картата от телефона и му я подадох. – Връщам се на гарата, идваш ли?

– Не мърдам оттук, докато не се обадиш – изтърси той. Погледнах го, изглеждаше сериозен. Спомням си, че ми стана сюрреалистично. Непознат град, особняк, който се държи като най-добрия ми приятел... И беше толкова висок, боже мой, отблизо още повече. Досега не бях разговаряла с нищо толкова високо. – Хайде, че накрая ще изпуснем влака.

– Добре тогава. Става ли да застанеш малко по-далече? Не мога да лъжа, докато ме слушаш.

Нашите знаеха, че съм у приятелка в Пловдив. Иначе нямаше да ме пуснат. Още пред църквата бях намислила какво ще кажа, поех дълбоко въздух, набрах номера и предотвратих инфаркта.

Той и раницата му ме чакаха облегнати на една улична лампа на отсрещния тротоар.

– Току-що спаси живота на майка ми, благодаря. – Подадох му картата. – Останаха седем стотинки. Колкото да кажеш здрасти. Или идвам.

– И за обичам те ще стигнат – ухили се той.

– Стига да не е междуградски...

Смехът бутна и последните ми барикади. До Пловдив не спряхме да говорим.

Разказа ми, че тръгнал да обикаля приятелите си из цяла България. От три седмици пътувал на стоп, днес решил ей така, за разнообразие, да се качи на влак. Решил, друг път, помислих си. Нещо го е пратило да ми помогне. Още не знаех как да го наричам това нещо: провидение, случайност, Бог...

Иначе бил музикант, свирел в група: Аеродизиак. За пръв път ги чувах, а те момчетата явно си скъсваха китарите от концерти, и всеки концерт беше кълбо от историйки. Имаше историйки за музиканти, които познавах от телевизията. Че и за някои от идолите на онова време. Слушах го с ей такива уши! Кой, оня китарист с очилата? Гол по Витошка, само с една хавайска мини-поличка от кренвирши? Заради бас! На четирсетия си рожден ден! Стига бе... Скоро го даваха по "Панорама". Изглеждаше така улегнал и скучен...

Барабанистът на група Хикс толкова ненавиждал басиста на група Игрек, че наел група студенти от художествената академия да изрисуват новичката му кола с потресаващо реалистични курешки.

От историйките с момичета ме досрамя. Ето, значи, на какво основание момчетата очакват да сме лесни.

Приятелства и предателства, свирепи амбиции, купони, мръсни номера, тесни душици и широки сърца – от всичко имаше в живота на музикантите. До един момент съзнанието ми с деловодителска вглъбеност пренаписваше и пренареждаше представата ми за тях, после осъзна, че цялата представа е погрешна. След още няколко историйки се отказа да гради нова – музикантите бяха толкова различни, колкото и хората въобще. Как да ги вкараш всичките в една представа? И защо.

Дотогава не бях забелязала, че съзнанието ми си умира да подрежда нещата и хората по невидими, прилежно надписани рафтове. Отдадох го на пословичния за девите стремеж към порядък. Години по-късно разбрах, че го прави за собствено успокоение: картотекираният свят изглежда по-предвидим, следователно – по-безопасен.

– Чудя се дали да те питам нещо. – Стояхме облакътени на един от прозорците на коридора. Вагонът беше почти празен, ние и още двама-трима души. Бяхме си оставили багажа през две купета. Навън беше тъмно, вятърът правеше от косата ми опашка на хвърчило. До Пловдив оставаха трийсетина минути. – Ако не те питам, после ще ме е яд. Как се казваш?

Той се засмя и вдигна рамене:

– Как искаш да се казвам?

– Ммм... няма значение. Виктор например.

– Окей, значи съм Виктор. Приятно ми е. – Стиснахме си ръцете. – Ами ти?

– Как искаш да се казвам? – скочих в играта и аз.

– Нека да си Изабела.

– Ехааа! За пръв път имам такова хубаво име!

– Може ли да те наричам Бела?

– Колко италианско! Наричай ме.

– Е, Бела, нямаме много време. Искам да ми разкажеш нещо лично. Например, имаш ли сродна душа?

Като каза "лично", помислих, че ще ме пита за годините, откъде съм, имам ли си гадже... а той взе че нагази две нива по-навътре в личното.

Какво пък.

– Имам, кръвни братя сме. Казва се Боряна. – Той ме гледаше с любопитство. – Представѝ си две четиринайсетгодишни момичета, изтъпанчени на висока скала, вятър в косите, авантюризъм в очите и едно тъпо ножле. Очаквахме да мине гладко и героично като в индианските книги, а пък то... непохватна работа – треперехме и се смеехме като гламави от адреналина, по няколко джазги си направихме, докато успеем да си пуснем кръвчица, после допряхме ръце и гледахме как нейните и моите капки се сливат, и официално си станахме нещо единствено. Не заради кръвта, разбира се – заради вълнението. Нямаше нейно и мое вълнение, беше общо. Едно.

Надали нещо свързва двама души така, както чувство, което са преживели заедно.

– Обичах разговорите ни – продължих на глас. – Винаги изваждаха нещо ново от нея, от мен, от познатото. И тъй като нямаше как да се мъкнем по цял ден двечките, започнах да си бъбря с нея наум. Да ти кажа, душата не прави разлика. Можеш да си приказваш с някого и даже да го гледаш в очите, а душата ти в това време да си говори с друг. С кого от двамата си повече, а?

Виктор кимаше замислено.

– Моята, така да се каже, ми проговори благодарение на Боряна. Преди това я караше нечленоразделно: от радост цвъртеше, от болка бучеше. Толкова. Трябвало да дойде някой като мен, сродна душа да дойде, да усетя нишките между нас, да ме дръпнат навътре, навътре, към дълбокото ѝ, да поискам да надникна там и чак тогава най-накрая да открия, като в огледало, че това дълбокото и аз го имам. И в сравнение с душното хранилище, където съзнанието ми не спира да картотекира света, за да го проумее, дълбокото ми е цяла вселена. И за пръв път съвсем съзнателно да пожелая да я опозная. Със сродната душа за спътник.

Слушах се с изненада. Обикновено не говорех така. Глупости, никога не говорех така. Нещо в това момче изваждаше от дълбокото ми непозната особа. Съдейки по мислите ѝ, пък и по думите, които за пръв път излизаха от устата ми, не изглеждаше да се е пръкнала току-що. Живяла си е, значи, някъде из необходените територии в мен. Но защо си е мълчала досега?

Неволно се сетих за Лени. Това момиче ми действаше като лунапарк: попаднех ли в магнитното поле на усмивката ѝ, моментално ме обладаваше едно жизнерадостно, кикотливо същество, което много, ама много обичах да бъда.

Коцето задействаше философа в мен.

Около Теа ме избиваше на поезия.

Пепо отключваше чувството ми за хумор.

С Джина се превръщах в особнячка с афинитет към мистичното.

Като че ли в мен съжителстваха няколко личности и всяка от тях изплуваше на повърхността само при допир до някой от нейната порода.

И ако Виктор не беше се появил така рязко от нищото, кой знае кога – и дали – щях да открия, че съдържам и тази особа.

– Е, как върви опознаването? – Гласът му ме дръпна обратно във влака.

– Знаеш ли, току-що осъзнах, че с колкото повече различни хора общувам, толкова по-добре опознавам собствените си потайности.

– Всеки осветява различно пространство в теб – кимна Виктор. – Не само всеки човек – всяка песен също.

И всяка книга, помислих си. И всяко преживяване...

Затворих очи. Видях се като блещукаща малка вселена, пълна със залежи на небе, земя и материя, с отпечатъци от думи и усещания от предишни срещи. Видях как се нося по личната си траектория из земната душосфера, оглеждам се във вселените край мен, повечето изобщо не ме забелязват, с други кръстосваме погледи и понякога погледите са фенерчета, насочени навътре, към залежите...

- Какво стана с Боряна?

- Премести се в друг град, после в друга държава. От време на време си пишем. Още сме си огледало.

Светлините на Пловдив се втурнаха към прозореца и след минутка затичаха пред очите ни.

– Хайде да взимаме багажа, да не си изпуснеш мотрисата – сръчка ме Виктор. – Ще те изпратя.

Якето ми го нямаше в купето.

– Kак така... ей тук го закачих... кой... – заеквах невярващо. Всичко ми беше в якето – паспорта, парите...

Виктор, нахлузил огромната си раница, ме погледна, разбра какво е станало, озърна се трескаво и изхвърча от влака. Хукнах след него, но скоро го изгубих от очи.

Спомням си как стоях насред перона по блуза, безсилие и глупава надежда. Спомням си как треперех.

Той се върна запъхтян и мрачен.

– Съжалявам, не успях да го настигна. Ела да ти вземем билет.

Понечих да се възпротивя, но нямах избор.

– Как ще ти благодаря? За втори път ме спасяваш.

– Ще ти оставя телефона си. До месец се прибирам в Русе. Някой ден може да ми звъннеш, ще се радвам да те чуя.

Преди да се кача в мотрисата, ми подаде сгънато на четири листче от тефтер и внезапно се разбърза. Усетих нетърпението му. Хайде, чао, кратко помахване и изведнъж – сама. Не просто сама – нецяла. Като нагризана ябълка. Парче от мен тръгна с него. Изабелата ми. Знаех, че ще се върне – и друг път мои късчета са хуквали след сродна вселена, особено когато дълго са я чакали. Въпреки това ми стана криво. Неутолено едно.

Тръшнах се на първата седалка и разгънах листчето. Вътре имаше петдесетолевка.

– Боже! – възкликнах на глас и празният вагон ме зяпна с всичките си прозорци.

Петдесет лева бяха повече от джобните ми за два месеца.

"Купи си яке за спомен от Росен", пишеше на листчето. Отдолу имаше телефонен номер.

Росен от Русе. След месец и един ден му се обадих.

– Търся Виктор... ъъъ тоест Росен...

– Оооо, Бела, здравей! – разсмя се той отсреща.

Явно само с мен е бил Виктор.

Така и не се срещнахме повече, но той си е от любимите ми фенерчета – светна ме, че съдържам Изабела. Само дето тя се завря в тайника си и не излезе оттам с години. Не успявах да я измъкна нито с дълбоки размисли, нито с дълбоки разговори, а разговарях с де що интересни особи ми попаднеха в траекторията.

От време на време я хващах да наднича в книгите ми, особено докато четях за присмехулника. Опитваше се, милата, да говори с Харпър Ли между редовете. Но не беше като с Виктор. Не беше.

Дали майка ми нямаше това предвид, когато ми повтаряше, че човек не може сам, човек без хора дори себе си не може да бъде като хората.

– Кое себе си – попита Мила пет минути след като се запознахме. За нея колко имам да ти разправям... Цяла книга е тя, минимум четирилогия. – Бас държа, че имаш няколко. Едното май е от ония уморителните, дето постоянно се опитват да те видят през погледа на околните.

И за пръв път от Виктор насам Изабела изплува, надникна през очите ми, огледа Мила с възхищение, след което ми направи спешна диагностика.

– Позна! – възкликна със собствения ми глас. – Определено имам такова себе си. В момента гори от любопитство да разбере какво още виждаш, така като ме гледаш. А имам и едно друго, дето много иска да те гушне, обаче останалите не дават, защото си щяла да ме помислиш за куку.

– Рядка откровеност – заключи Мила, когато спря да се смее. – Сигурно вярваш, че повечето хора са добри.

– Знам, че са. – отвърнах. – След всички изумителни човеци, които съм срещала...

Росен, Боряна, Лени, Теа... Заря от лица в небето на съзнанието ми. Допирите до тия хора ме изграждаха.

– Е... Всеки ги среща, но малко имат очи за изумителното – възрази Мила. Подозирам, че чуваше мислите ми, защото добави: – Ние сме не просто сбор от нещата и хората, които ни се случват. Сбор сме от ония им страни, които

– ни впечатляват – довършихме в един глас.

Изабелата в мен - хоп! - и омекна от доволство. Направо се втечни.

Дали и другите хора така, а? Дали всеки има в дълбините си по една Изабела? И по един Виктор? И въобще, същите залежи на възможни себесита като мен? И като теб?