Щастие

"Щастието само по себе си е преходно,
но щастливите мигове остават вечно."

Испанска поговорка

Веднъж им хрумна да украсят елхата със снимки, вместо с играчки. Извадиха най-ухилените фотографии от албумите и ги окачиха по иглестите клонки. Дръвчето се превърна в хроника на щастието.

Най-празничната им Коледа. Децата като че ли слушаха повече от обикновено, а те двамата се прегръщаха с повод и без повод. Сигурно заради елхата – от нея ги гледаха късчета радост.

Към средата на януари тя неохотно се зае да върне нещата по старому. Докато прибираше снимките ù се прииска да може да щракне всеки, абсолютно всеки щастлив миг, а после да го залепи на стената на дневната. Ей така, да не го забравят! Малко по малко щеше да я покрие цялата, от пода до тавана. Хубави спомени вместо тапети! Вълнуваща идея.

Дълго умуваше как да го направи и накрая призна, че няма начин. Първо: даже непрекъснато да мъкнеш фотоапарат със себе си, едва ли ще ти е до снимки точно когато си щастлив. Второ: щастието невинаги може да се улови отвън – понякога се вижда само ако погледнеш навътре.

Може би най-добрият обектив бяха собствените ù очи. Вместо на лента можеше просто да запечатва щастието в паметта си. Лесно, компактно, практично. Трябваше само да държи погледа нащрек – по-точно нащрак – за мигове на радост.

Скоро се убеди, че всичко е във фокуса, независимо дали гледаш човек, предмет или пейзаж. Окото вижда онова, което умът търси да види. Другото остава назад – просто фон. Фокусираш ли се върху калта, тя се намърдва на преден план в кадъра и надали ще забележиш облаците, които се прегръщат в локвата. Зазяпаш ли се в пъпката на челото, като нищо ще изпуснеш усмивката под нея. Заровиш ли лице в неизменните неволи, току-виж си изтървал щастието под носа ти.

Колкото повече търсеше хубавото, толкова по-често го намираше. Имаше чувството, че проглежда. Сякаш отмиваше пластове мръсотия от лицето на света, а отдолу прозираше красота, която човек не би забелязал с невъодушевено око.

Много обичаше вечер, малко преди да заспи, да затвори очи и бавно да прелисти любимите кадри от деня. Потапяше се в чувството, което будеха в нея. Усещаше как цялото ù същество се усмихва блажено... изпълва се с толкова много обич, че тялото ù отеснява... как вместо кръв сърцето ù изтласква благодарност...

Пълно щастие. Ни повече, ни по-малко.

Заплес! – мъмреше я практичното ù аз. – Бягаш от действителността бе жена! Измисляш си свят. Въздухарска работа! Светът е тук, алоу, не в главата ти. Работи на принципа естествен подбор. Оцеляват реалистите. Другите изпадат зад борда...”

Реализъм ли? Готово – съгласяваше се тя. – Светът е шарен. Факт. Всеки може да избира в кои цветове да се вглежда. Аз избирам светлите. Нека съм заплес. Какъв е смисълът от щастливите мигове, ако не им се порадваш. 

Щастието е толкова летливо, че може да се улови само с широко отворена бленда. Повечето хора са прекалено заети да го търсят и от суетене въобще не го забелязват. Може би заради всеобщото схващане, че то е нещо голямо, в множествено число и бъдеще време. Други, по-съзерцателни натури, са убедени, че ако стоят на едно място достатъчно дълго, то непременно ще кацне при тях. На стари години осъзнават, че са го виждали хиляди пъти, без да го познаят. Сигурно заради всеобщото схващане, че щастието е голямо, в множествено число и бъдеще време. Има и такива, които компетентно твърдят, че в тая скапана държава щастие не вирее. Те и в други държави не го намират. Защото винаги искат нещо друго. Не знаят точно какво. Друго.

Просто е. Щастието е да спреш да бързаш, да спреш да мислиш и да оставиш душицата да се порадва на нещо красиво. Може да е най-обикновено. То си е дарба да видиш красота в обикновеното. Тогава душата – ако я развържеш – расте, расте и се разгръща, разгръща, чак излиза от очертанията ти. Свободна. Жадна да ликува. Жадна да обича. Душата винаги е щедра на обич, дадеш ли ù да се разгърне. А ти се чувстваш препълнен, добър, в хармония със себе си. И с времето, и с пространството. Докосваш смисъла на живота. И ти се ще да запомниш това докосване завинаги.

След време реши, че идеята за стената не е за изхвърляне. За начало се задоволи с едно скромно табло от картон над дивана в дневната. Между ухилени и гушнати снимки, билетите от концерта на Уайтснейк и очертанията от дланите на цялото семейство закачи и няколко листчета с любими цитати. Неща, на които искаше да научи децата си. На едно от тях с червен маркер пишеше:

„В минало време – носталгия, в бъдеще време – надежда.

Щастието съществува единствено в сегашно време.“