Щастие

"Щастието само по себе си е преходно,
но щастливите мигове остават вечно."

Испанска поговорка

Веднъж им хрумна да украсят елхата със снимки, вместо с играчки. Извадиха най-ухилените фотографии от албумите и ги окачиха по иглестите клонки. Дръвчето се превърна в хроника на щастието.

Най-празничната им Коледа. Децата като че ли слушаха повече от обикновено, а те двамата се прегръщаха с повод и без повод. Сигурно заради елхата – от нея ги гледаха късчета радост.

Към средата на януари тя неохотно се зае да върне нещата по старому. Докато прибираше снимките ù се прииска да може да щракне всеки, абсолютно всеки щастлив миг, а после да го залепи на стената на дневната. Ей така, да не го забравят! Малко по малко щеше да я покрие цялата, от пода до тавана. Хубави спомени вместо тапети! Вълнуваща идея.

Дълго умуваше как да го направи и накрая призна, че няма начин. Първо: даже непрекъснато да мъкнеш фотоапарат със себе си, едва ли ще ти е до снимки точно когато си щастлив. Второ: щастието невинаги може да се улови отвън – понякога се вижда само ако погледнеш навътре.

Може би най-добрият обектив бяха собствените ù очи. Вместо на лента можеше просто да запечатва щастието в паметта си. Лесно, компактно, практично. Трябваше само да държи погледа нащрек – по-точно нащрак – за мигове на радост.

Скоро се убеди, че всичко е във фокуса, независимо дали гледаш човек, предмет или пейзаж. Окото вижда онова, което умът търси да види. Другото остава назад – просто фон. Фокусираш ли се върху калта, тя се намърдва на преден план в кадъра и надали ще забележиш облаците, които се прегръщат в локвата. Зазяпаш ли се в пъпката на челото, като нищо ще изпуснеш усмивката под нея. Заровиш ли лице в неизменните неволи, току-виж си изтървал щастието под носа ти.

Колкото повече търсеше хубавото, толкова по-често го намираше. Имаше чувството, че проглежда. Сякаш отмиваше пластове мръсотия от лицето на света, а отдолу прозираше красота, която човек не би забелязал с невъодушевено око.

Много обичаше вечер, малко преди да заспи, да затвори очи и бавно да прелисти любимите кадри от деня. Потапяше се в чувството, което будеха в нея. Усещаше как цялото ù същество се усмихва блажено... изпълва се с толкова много обич, че тялото ù отеснява... как вместо кръв сърцето ù изтласква благодарност...

Пълно щастие. Ни повече, ни по-малко.

Заплес! – мъмреше я практичното ù аз. – Бягаш от действителността бе жена! Измисляш си свят. Въздухарска работа! Светът е тук, алоу, не в главата ти. Работи на принципа естествен подбор. Оцеляват реалистите. Другите изпадат зад борда...”

Реализъм ли? Готово – съгласяваше се тя. – Светът е шарен. Факт. Всеки може да избира в кои цветове да се вглежда. Аз избирам светлите. Нека съм заплес. Какъв е смисълът от щастливите мигове, ако не им се порадваш. 

Щастието е толкова летливо, че може да се улови само с широко отворена бленда. Повечето хора са прекалено заети да го търсят и от суетене въобще не го забелязват. Може би заради всеобщото схващане, че то е нещо голямо, в множествено число и бъдеще време. Други, по-съзерцателни натури, са убедени, че ако стоят на едно място достатъчно дълго, то непременно ще кацне при тях. На стари години осъзнават, че са го виждали хиляди пъти, без да го познаят. Сигурно заради всеобщото схващане, че щастието е голямо, в множествено число и бъдеще време. Има и такива, които компетентно твърдят, че в тая скапана държава щастие не вирее. Те и в други държави не го намират. Защото винаги искат нещо друго. Не знаят точно какво. Друго.

Просто е. Щастието е да спреш да бързаш, да спреш да мислиш и да оставиш душицата да се порадва на нещо красиво. Може да е най-обикновено. То си е дарба да видиш красота в обикновеното. Тогава душата – ако я развържеш – расте, расте и се разгръща, разгръща, чак излиза от очертанията ти. Свободна. Жадна да ликува. Жадна да обича. Душата винаги е щедра на обич, дадеш ли ù да се разгърне. А ти се чувстваш препълнен, добър, в хармония със себе си. И с времето, и с пространството. Докосваш смисъла на живота. И ти се ще да запомниш това докосване завинаги.

След време реши, че идеята за стената не е за изхвърляне. За начало се задоволи с едно скромно табло от картон над дивана в дневната. Между ухилени и гушнати снимки, билетите от концерта на Уайтснейк и очертанията от дланите на цялото семейство закачи и няколко листчета с любими цитати. Неща, на които искаше да научи децата си. На едно от тях с червен маркер пишеше:

„В минало време – носталгия, в бъдеще време – надежда.

Щастието съществува единствено в сегашно време.“

Тудуп-тудуп

"Ако не знаеш къде се намираш, всеки път ще свърши работа.”

Тибетска поговорка

Кифлите сме четворка момичета. Технически погледнато жени, но заедно се чувстваме – и се държим, и реално си изглеждаме – почти като деца.

Сега „кифла” е обидна дума, но когато ние станахме кифлите, не беше така. Мъжете ни го измислиха в пристъп на нежност.

Четирите се намерихме на купонджийски принцип – организирахме съвместно няколко хелоуина и си паснахме като комплект крайници. Започнахме да се събираме всеки четвъртък. По женски. Бърборим една през друга, кикотим се за щяло и нещяло, ей така, от хубаво. Глезим се взаимно: коктейли с чадърчета, бири с чипс и китари, сладки приказки с караоке за десерт... Малки удоволствия с вкус на щастие.

В онзи четвъртък бяхме на философска вълна. Нищехме живота. Нишките започваха от четириъгълника реалност, заключен между нас, и се разклоняваха във ведомите и неведоми посоки на мислите ни. Като пътища, които тръгват от голяма гара.

Не успяхме да го разнищим съвсем. Така де, оставихме си малко и за следващата среща. Временно се задоволихме с извода, че животът прилича на жепе одисея. Жепе, защото все ни вкарва в разни коловози. Добре че периодично сменяме влаковете. Обикновено по разписание:

-  образователна мотриса – заминава на 7, пристига на 18-19 години;

-  брачен влак – препоръчително е да се хване преди 30-35; нерядко дерайлира;

-  служебен експрес – желателно прекачване от гара Абитуриентска или Абсолвентска; характерни за линията аварийни смени на вагоните с непредвидим престой;

-  пенсионерска теснолинейка – преобладаващо нискотарифна; заминава на 60+, пристига когато е писано; къде – неизвестно.

Чат-пат някой успява да разнообрази транспорта. Презокеански лайнер, всъдеход на стремежите, кракомобил за връщане към корените, на бабата хвърчилото...

Понякога забравяме накъде отиваме. Понякога забравяме и къде сме, що сме. Последното е лесно за припомняне – отговаря на думата, която най-често употребяваме в момента.

Твоята дума коя е?

Катето завъртя кичур коса около показалеца и се ухили:

-  Мойта от бая време е една и съща: лудница. 

Дани помисли три части от секундата и отсече:

-  Аз имам две. Хеви метъл и мога!

На Мая ù трябваше повече време. И вино.

-  Когато проговаряше, Вал си имаше любима думичка: òгодòм. Така и не разбрахме какво означава, обаче я изричаше с много чувство и с ей такива очи! Целият се вживяваше в нея. Това е животът ми в момента, макар че си го казвам само мислено. Òгодòм.

Посмяхме се обилно. Без значение къде са, що са, и трите са виртуози на искрената самоирония. Как да не ги обичаш!

Само аз не успях да си открия думичката. Глупости, не ми се щеше да я призная. Беше тъпа. Бачкам. Къде си, що си? Бачкам. Най-изтърканият вагон на най-монотонната влакова композиция. Тудуп-тудуп, тудуп-тудуп, тудуп-тудуп, тудуп-тудуп до изтрещяване.

Кога се нахендрих в тоя коловоз?!

Как кога – когато станах едновременно майка, съпруга, къщовница, бачкатор и нещатен факир, с произтичащите от тия титли задължения: всичко теб чака, всеки те дърпа за своето, вършиш по две-три неща едновременно, едва дишаш. Многоръкия Шива в маратон с препятствия. Учили са те: работата преди удоволствието. Затова позволяваш на трябва нагло да измести искам към дъното на дневния ред. Всеки ден. Ако все пак остане време за мъничко искам, не се знае ще намериш ли силици. Желанията ти стават все по-скромни и плахи. Все по-малко. Посвещаваш се на трябването. Успокояваш се с чувството, че си полезна. Все си обещаваш, че ще помислиш и за себе си. Веднъж децата да пораснат, къщата да се постегне, работата да понамалее, да му хванеш цаката на времето... и ще почнеш да живееш.

Как пък не. Трябва е доживотен спътник. И дипломиран машинист с амбиции за диспечер. Създател на самото разписание. Тесногръд, тесноглед и теснолинеен. Дадеш ли му да кара влака, животът ти ще изтудупка по релси, измислени от друг.

http://www.wallpaperup.com/176129/rails.html

Седем нощи не мигнах. Търсех полагаемо място на трябваниците в живота ми. И заслужено място на искамчетата. Търсех нова думичка на моето днес. Трябваше – исках! – да я кажа на кифлите на следващата среща. Минах през

обичам – името на най-щастливата част от личната ми одисея;

миличко – мото на отсечките, в които бях добричка;

защо не – виновно за огромен брой от грешките и приключенията ми;

мамата си трака – в такт с ритъма на ежедневието ми;

бахмааму – най-употребяваната от няколко близки приятели дума...

В четвъртък сутринта реших да пробвам с хубаво. Голям зор! Върви намери нещо хубаво в работен ден, сред угрижени хора в безнадеждна страна. До обяд мълчах като препикана траверса. Можех да се насиля, естествено, да послъжа тук-там, но не исках. Не съм по самовнушенията, нито по фалшивата любезност. Трябваше да ми дойде отвътре. От душичката. Да съм сигурна, че поемам по път, който ми приляга.

Добре че следобед пекна слънце, та ми стана хубаво. Думичката сама изскочи от устата ми и сякаш повлече чувството навън, и то се разля, разля – докъдето ми стигат очите. Целият ден се разхубави изведнъж!

Виж ти, може и да ми се получи смяната на курса. Ако не, здраве да е, ще опитам друго. Както казаха кифлите, важното е сама да си избирам стила на придвижване. И да спра да отлагам живеенето.

Само така

"Болката е неизбежна, страданието е въпрос на избор.”

Африканска поговорка

За болката, емоционално Понякога животът е подла гад. Удря където нàй боли. С тежки, точни юмручища, изковани от хора, за които ти пука. Толкова тежки и точни, че се сгърчваш конвулсивно и драпаш, драпаш за въздух. А оня безбожник животът те гледа с присвити очички, преценящо – стига ли ти вече. Схвана ли най-сетне, мамицата ти наивна, че нищо вечно няма. Че страданието винаги тръгва от обичането. Че ако повярваш, рано или късно се разочароваш. Че чувствителните душици теглят повече. Добряците и те... Тц, не схващаш. Опъваш се, държиш си на вярата. Само тя ти дава отговорите, които ти се ще да чуеш. Накъде, как, най-вече защо. Защо те има. И тъкмо се хванеш за сламка и аха да сръбнеш от прословутия му смисъл, животът непременно ще ти тресне някое гигантско безсмислие на инатливата кратуна. И пак си изгубен. Пак стържеш дъното. Посоки няма, отговори хич. После му дожалее за теб и ти налее глътчица нечакана радост. Колкото да продължиш да го живееш. Та да има какво да ти вземе. Да взима! И тоя път няма да ме смачка. Ако съм заровила лице, то е да не ме види слаба. Ще изчакам раните да хванат струпеи, ще изтупам калта от подметките му, ще се изправя висока, висока и ще го погледна право в злобната муцуна. Ухилено. Напук. Да го видя изблещен. И пак ще обичам, ще вярвам, ще чувствам и ще съм добра. Не от будализъм.  Само така се харесвам.

За болката,  разсъдливо На живота му пука за хората точно колкото на Слънцето му дреме за Земята. Никак. Не че е лош или нещо, просто е твърде зает с неговите си работи:  опрашване, оплождане, раждане, излюпване, цъфтене, растене, дишане, оцеляване... Той не задава въпроси, не поставя условия. Той се случва. В трилиони същества едновременно. И повечето от тях го живеят без много да му мислят. Само човеците мислим повече, отколкото живеем. Защо съществуваме, кога ще умрем, дали ще се преродим, какво ще оставим, колко ще ни помнят, има ли рецепта за щастлив живот... Питаме ли питаме, търсим ли търсим. Смисъл,  справедливост, безсмъртие под каквато и да е форма. Искаме ли искаме. Не получим ли, недоумяваме, страдаме, размахваме пръст. А той животът никому нищичко не е обещавал.  Нищичко не е обещавал. Затова спрях да му търся сметка. Какво да се прави, болките ходят по хората. Дали са уроци, наказания или обикновени обстоятелства, несведущи за значението, което им придаваме, не знам. Логиката клони към последното, оптимизмът се надява на първото, практичността запрята ръкави и сяда да учи. И с опита разбираш, че болките идват некръстени. Сам си ги кръщаваш в деня, когато се научиш да живееш с тях. Имена всякакви – Рана Кървящева, Обица Наухотова, Белег Еднонаумов, Тежест Подлъжичкина... Имам си от повечето.  Старая се да им намирам предназначение –  да ме правят по-добра.  Не че съм идеалист или нещо, просто само така се харесвам.

Плюсове

"Всяка монета има две страни."

Английска поговорка

– Човешко е да реагираш на лошото първосигнално, Фил. Да се завреш в някой ъгъл, докато ти мине, или да почнеш да го псуваш, мамка му и живот, пък покрай него и всичко живо, белким ти олекне. – Сигурно хич не му е до философстването ми в момента, мислеше си тя и трескаво търсеше думи, които да са му от полза. – Или да се заречеш, че вече няма да ти пука, щото непукистите не ги боли. Бронираш се отвътре и се мислиш за голям хитрец: ей ме на, недосегаем съм, нищо не може да ме нарани, нищо не може да ме развълнува. Тъжна картинка, човече. Ако нищо не те вълнува, все едно не си жив.

- Пиши ме от псуващите – изсумтя той.

„Знам, приятелю.“

- Аз съм ги пробвала и трите, плюс още няколко, дето хич не са за разправяне. Всеки си има начини да се справя с болката. Моят е да ù потърся плюсовете.

- Ооо, моля ти се! Само недей ми налива купешки позитивизъм – озъби се Фильо. – Нали не си станала като ония кухи новоизлюпени кришнарчета, дето се счупват да повтарят безумни мантри: живота бил прекрасен, видиш ли, лошото всъщност било хубаво, видиш ли, щото ме учело на нещо.

Огъваше глас и кривеше уста с бясно презрение.

– На това му викам да напудриш лайната и да ги обявиш за илюзия – не млъкваше той. – И чак да си повярваш, че лайна не съществуват. Айде нема нужда. Съществуват не ами... Колкото щеш си затваряй очите, както щеш ги наричай. Съществуват, мамицата им! И смърдят та се не трае. И точно сега са ми до шията...

Гледаше го как пали цигара от цигара. Ръцете му трепереха, раменете току щръкваха нервно напред. Онова, дето го тормозеше, го беше изпълнило целия, догоре, и той нямаше очи за друго.

Трябва да му преместя ъгъла, реши тя. Да погледне лошото по-отдалече. Както се е вторачил в него, сигурно му се вижда грамадно.

- Веднъж стигнах дъното. – Започна направо, без предисловия. Иначе нямаше да събере смелост да разчопли най-дълбокия си струпей.

Филип я погледна изненадано. Тя вдигна вежда, сплете пръсти и подпря брадичка на равнобедрения триъгълник, очертан от палците й.

- Отблизо го опознах прословутото дъно. Така хубаво го опознах, че мога да го картографирам. Кофти място. Мноооого кофти. Грозно и адски самотно. Доста време изкарах там. В нищото. Нищо не искаш, нищо не чувстваш... нищо няма смисъл. Не ти пука за нищо. Все ти е тая дали си жив. Будиш се и дишаш с нежелание. Понякога и с отвращение.

Фильо загаси цигарата и забрави да запали друга. Изчисляваше координатите си спрямо дъното. Изглежда установи, че засега е далече от него, защото изражението му омекна от облекчение, примесено със съчувствие.

- И досега се чудя как Жо издържа. Нищо не беше останало от мен, разбираш ли? Ама нищо! Бях толкова празна, че чак ме беше жал да се мразя. А той, милия, си ме обичаше. Даже и такава ме обичаше. – Усмихна се разнежено; споменът беше приятен и тя не бързаше да отгръща нататък. – Мисля, че вселената лично ми го е пратила – да ме спасява, когато се наложи. А то често се налага, с мойта слабост към фъртупкането...

- Кое?

- Фъртупкането. Сещаш се, първо витаене из облаците, фърррр... – Тя допря китките си и разлюля ръце, имитирайки криле в полет. – И по някое време туп. – Дланите ù шляпнаха тежко на масата.

Филип се ухили.  

- Дааа, това боли... А с дъното какво стана?

- Ами... един ден изведнъж ми светна – щом Жо е до мен, явно светът не иска да ме изгуби. Разбираш ли? Още бях нужна. Нужна бях на някого. Имах смисъл. И така. Хванах се за смисъла и полека-лека изплувах. Чисто нова. Чисто нова. Нищо не ме е пречиствало толкова основно, както проклетото дъно. Остърга ме до кокал, като едро ренде. Пукната илюзия не ми остави – за живота, за очакванията, за хората, за мен... Тръгнах си оттам по една гола воля. Само това имах. И Жо.

Фильо поклати глава. Беглото надзъртане към чуждото дъно за миг спука балона на собствената му безнадеждност и тя се сви до истинските си размери, а зад нея се ширна прояснен хоризонт, осеян със сродни съдби. Странно как нещастието на другите лекува нашето от самозабравяне, помисли си той. Сигурно защото ни напомня, че някой някъде се бори с нещо по-страшно. Може би страданието най-бързо се гаси със състрадание.

- И после? – попита тихо.

- После, като след прераждане. Малко по малко си станах пак аз, само че подобрена версия. Сега се познавам много по-добре. Разбрах къде са ми слабостите и къде ми е силата. И кое ми е важно. Тъпо е, че трябваше да го науча по болезнения начин, ама... то май друг начин няма. Спокойното море, разправят, не създавало опитни моряци. Сигурно. Докато не ти се обърне лодката, не знаеш колко дълго издържаш под вода.

- Как беше? Всичко, което не те убива, те прави по-силен – цитира той.

- Абе не е задължително. Може да те направи по-черноглед, по-страхлив, злобен, зъл...

Фильо се почеса, където не го сърбеше.

- Ъхъм, доста такива познавам.

- Нали? Аз пък не искам да ставам такава. Затова търся ползата във всяко зло. Ако не друго, ще погледнеш по нов начин – чисто и ясно, както се вижда само през изстрадали очи. Кой си, накъде си тръгнал, какъв искаш да бъдеш. Болката е лупа за важните неща.

========================

На петнайсет беше убедена, че всяко лошо нещо си има и добра страна.

После бащата на Иван от техния клас почина.

Дали от възрастта или от вродената ù чувствителност, преживя го като лична трагедия. Представяше си какво е да се будиш всяка сутрин с мисълта, че повече никога няма да чуеш гласа на татко си. Как всеки път, щом някой звънне на вратата, се хващаш, че очакваш да е той. Да е станала някаква идиотска грешка. Да отвориш и баща ти просто да се прибере от работа. И всеки път мрачно да си напомняш, че го няма. Няма го вече. И по гърба ти да пълзят ледени мравки, докато лицето ти се учи да изглежда равнодушно. И всичко да ти се струва безсмислено. А животът най-невъзмутимо да си продължава, все едно че нищо не е станало...

Дълго изкара така. Като призрак. Добре че краката ù си знаеха маршрута – водеха я на училище, прибираха си я вкъщи, на другия ден пак. През това време съзнанието ù беше заето да изследва дълбините на страданието. Чуждо страдание, наистина, но какво от това? Един ден ще се случи и с нея. Човек трябва да е подготвен.

Явно някои лоши неща нямаха добра страна. Смъртта със сигурност.

Накрая, в час по биология, ù избиха чивиите. Учеха за фосфолипидите, в което нямаше нищо тъжно, даже напротив – те фосфолипидите принципно бяха едни доста жизнеутвърждаващи съединения; затова никой не разбра защо тя изведнъж се разхлипа истерично. Със сълзи, сополи и някакви страховити безгласни звуци на прегракнала прахосмукачка с астматичен пристъп. Наложи се да викат училищния психолог...

Беше толкова унизително да рухне пред целия клас, че ù подейства като електрошок. Което си имаше и добра страна – съзнанието ù изплува от дълбокото. Не че болката изчезна, но стана поносима. Вече не изпълваше всичко – оставяше място за други емоции, които напираха да излязат навън да подишат. Благодарност, че баща ù и майка ù са живи. Страх, че един ден и те ще си отидат. Мъничко вина, че още не е губила любим човек, а Ванката...   
И изведнъж разбра.

Трябваше да мине през цялата тая болка, за да осъзнае каква късметлийка е – имаше си пълен комплект родители, приятели, мечти, бъдеще... Не изглеждаше кой знае какво, докато не се замислиш, че всеки момент може да изгубиш някой от ключовите елементи. Ей така, без предупреждение.

Идваше ù да изтича при техните, да ги напрегръща и да им каже, че много, ама много ги обича.

И така всеки ден. Защото някоя сутрин ще е прекалено късно.

Дали пък това не беше добрата страна на смъртта? Пробождащо – пробуждащо – напомняне, че нищо не е вечно.

========================

Фильо погледна цигарата в профил – до филтъра оставаха два-три посивели милиметра. Видяха му се достатъчни за едно последно дръпване.

- Защо ми го разказа това? – Знаеше отговора, но имаше нужда да го чуе.

- За да се довериш на оптимизма ми. Да разбереш, че не е купешки. Сама съм си го отгледала. Със сълзи съм го поливала. Много пъти е бил на умиране и винаги е намирал за какво да се хване. Разбираш ли? Плюсове има даже и на дъното. Даже и на дъното. Само дето докато си там, повече приличат на разпятия.