"Ако не знаеш
къде се намираш, всеки път ще свърши работа.”
Тибетска поговорка
Кифлите
сме четворка момичета. Технически погледнато жени, но заедно се чувстваме – и
се държим, и реално си изглеждаме – почти като деца.
Сега „кифла”
е обидна дума, но когато ние станахме кифлите, не беше така. Мъжете ни го
измислиха в пристъп на нежност.
Четирите
се намерихме на купонджийски принцип – организирахме съвместно няколко хелоуина
и си паснахме като комплект крайници. Започнахме да се събираме всеки
четвъртък. По женски. Бърборим една през друга, кикотим се за щяло и нещяло, ей
така, от хубаво. Глезим се взаимно: коктейли с чадърчета, бири с чипс и китари,
сладки приказки с караоке за десерт... Малки удоволствия с вкус на щастие.
В онзи
четвъртък бяхме на философска вълна. Нищехме живота. Нишките започваха от
четириъгълника реалност, заключен между нас, и се разклоняваха във ведомите и
неведоми посоки на мислите ни. Като пътища, които тръгват от голяма гара.
Не
успяхме да го разнищим съвсем. Така де, оставихме си малко и за следващата
среща. Временно се задоволихме с извода, че животът прилича на жепе одисея.
Жепе, защото все ни вкарва в разни коловози. Добре че периодично сменяме
влаковете. Обикновено по разписание:
- образователна мотриса – заминава на 7,
пристига на 18-19 години;
- брачен влак – препоръчително е да се хване
преди 30-35; нерядко дерайлира;
- служебен експрес – желателно прекачване от
гара Абитуриентска или Абсолвентска; характерни за линията аварийни смени на
вагоните с непредвидим престой;
- пенсионерска теснолинейка – преобладаващо
нискотарифна; заминава на 60+, пристига когато е писано; къде – неизвестно.
Чат-пат
някой успява да разнообрази транспорта. Презокеански лайнер, всъдеход на
стремежите, кракомобил за връщане към корените, на бабата хвърчилото...
Понякога
забравяме накъде отиваме. Понякога забравяме и къде сме, що сме. Последното е
лесно за припомняне – отговаря на думата, която най-често употребяваме в
момента.
Твоята
дума коя е?
Катето
завъртя кичур коса около показалеца и се ухили:
- Мойта от бая време е една и съща: лудница.
Дани
помисли три части от секундата и отсече:
- Аз имам две. Хеви метъл и мога!
На Мая
ù трябваше повече време. И вино.
- Когато проговаряше, Вал си имаше любима
думичка: òгодòм. Така и не разбрахме какво означава, обаче я изричаше с много
чувство и с ей такива очи! Целият се вживяваше в нея. Това е животът ми в
момента, макар че си го казвам само мислено. Òгодòм.
Посмяхме
се обилно. Без значение къде са, що са, и трите са виртуози на искрената
самоирония. Как да не ги обичаш!
Само аз
не успях да си открия думичката. Глупости, не ми се щеше да я призная. Беше
тъпа. Бачкам. Къде си, що си? Бачкам.
Най-изтърканият вагон на най-монотонната влакова композиция. Тудуп-тудуп,
тудуп-тудуп, тудуп-тудуп, тудуп-тудуп до изтрещяване.
Кога се
нахендрих в тоя коловоз?!
Как
кога – когато станах едновременно майка, съпруга, къщовница, бачкатор и нещатен
факир, с произтичащите от тия титли задължения: всичко теб чака, всеки те дърпа
за своето, вършиш по две-три неща едновременно, едва дишаш. Многоръкия Шива в
маратон с препятствия. Учили са те: работата преди удоволствието. Затова
позволяваш на трябва нагло да измести
искам към дъното на дневния ред. Всеки
ден. Ако все пак остане време за мъничко искам,
не се знае ще намериш ли силици. Желанията ти стават все по-скромни и плахи.
Все по-малко. Посвещаваш се на трябването. Успокояваш се с чувството, че си
полезна. Все си обещаваш, че ще помислиш и за себе си. Веднъж децата да
пораснат, къщата да се постегне, работата да понамалее, да му хванеш цаката на
времето... и ще почнеш да живееш.
Как пък
не. Трябва е доживотен спътник. И
дипломиран машинист с амбиции за диспечер. Създател на самото разписание. Тесногръд,
тесноглед и теснолинеен. Дадеш ли му да кара влака, животът ти ще изтудупка по
релси, измислени от друг.
http://www.wallpaperup.com/176129/rails.html
Седем
нощи не мигнах. Търсех полагаемо място на трябваниците в живота ми. И заслужено
място на искамчетата. Търсех нова думичка на моето днес. Трябваше – исках! – да
я кажа на кифлите на следващата среща. Минах през
обичам – името на най-щастливата част от личната ми
одисея;
миличко – мото на отсечките, в които бях добричка;
защо не – виновно за огромен брой от грешките и
приключенията ми;
мамата си трака – в такт с ритъма на ежедневието ми;
бахмааму – най-употребяваната от няколко близки приятели
дума...
В
четвъртък сутринта реших да пробвам с хубаво.
Голям зор! Върви намери нещо хубаво в работен ден, сред угрижени хора в
безнадеждна страна. До обяд мълчах като препикана траверса. Можех да се насиля,
естествено, да послъжа тук-там, но не исках. Не съм по самовнушенията, нито по
фалшивата любезност. Трябваше да ми дойде отвътре. От душичката. Да съм
сигурна, че поемам по път, който ми приляга.
Добре
че следобед пекна слънце, та ми стана хубаво.
Думичката сама изскочи от устата ми и сякаш повлече чувството навън, и то се
разля, разля – докъдето ми стигат очите. Целият ден се разхубави изведнъж!
Виж ти,
може и да ми се получи смяната на курса. Ако не, здраве да е, ще опитам друго.
Както казаха кифлите, важното е сама да си избирам стила на придвижване. И да
спра да отлагам живеенето.
