Каменно лице

"Лицето е маска; погледни зад него."

Американска поговорка

Като малка обожавах индианските книги. Четях ги с настървение, понякога по цели нощи. Исках да приличам на индианец. Да мисля като индианец, да се държа като индианец, да се движа като индианец. В краен случай индианка. Исках да усвоя всичките им умения. Книгите се превърнаха в учебници по практическа индианология. Така започна дългогодишната ми одисея на пишман червенокож от племето Двалевикрака:

Обикалях из горите и се мъчех да докарам безшумната походка на Винету. Дали бях безнадеждно тромава или пустите смолянски дървета нарочно ме гъбаркаха с прекалено шумливи клонки, клечки и листаци, не знам. Веднъж ми хрумна, че е трудно да се разбере как напредвам, понеже самата гора, с всичката си флора и фауна, през деня е доста бъбрива. И реших да пробвам нощем.

Нали бях тръгнала да се поиндианчвам, престраших се. Имаше луна и нещата се виждаха изненадващо добре. Нашият блок, кариран от тъмни прозорци, стръмното надолу към дерето, поточето, загатнато от мимолетни лунни отблясъци, поляната, където се събирахме да свирим на китари, склонът, по който се пързаляхме с шейни през зимата... Всичко спеше. Чуваше се само отдалечаващото се гърголене на рекичката. И стъпките ми – меко, приглушено, но се чуваха. Въпреки че сърцето ми бумтеше като парен влак и ушите ми пищяха от адреналин.

Шмугнах се в гората. Най-предпазливото шмугване в историята. Беше тъмно като в пещера. Трябваше да се досетя – дърветата не пускаха дори слънцето да наднича под полите им, какво оставаше за луната. Направих няколко опипващи крачки в непрогледното, изподрах се на невидими клони, вдигнах шум колкото два броя мечки гризли, страдащи от сомнамбулизъм, и мъдро реших да си ходя преди да съм си избола очите.

Стана ми ясно, че в промъкването няма да достигна индиански висоти, та реших да се преквалифицирам в следотърсач. Среден три. За няколко месеца успях да различа единствено следите на котето, което със сестра ми криехме под дивана в кухнята. Котешки лапички, топнати в засъхнало мляко, върху тъмножълт балатум на кафяви фигурки. Не особено трудна задача. Все пак мяучето извади късмет, че попаднах на следите му навреме и смогнах да ги залича преди мама да се прибере. Тя не си падаше по индианските книги, но пък имаше вроден следотърсачески талант. Егати.

Като оставим настрана типичните индиански добродетели, които все още усвоявам, справих се прилично само с една практическа дисциплина: каменно лице.

Всъщност „прилично” е прекалено скромна думичка за такова гигантско постижение, като се има предвид, че лицето ми по рождение си беше точно обратното на „каменно”. Много хора са го наричали „страшно изразително”. Чак страшно рядко е било, но изразително беше със сигурност. Всяко чувство, всяка мисъл – дори най-летливите – се изписваше на физиономията ми до последното обстоятелствено пояснение, барабар със запетайките и удивителните. Ходи скрий нещо, ако можеш. Тц. Сърце, душа, съзнание, всичко ми беше на показ, в профил и анфас. Пред приятели хайде, ама с другите понякога се получаваше неловко.

Хубавото е, че каменно лице може да се тренира навсякъде, по всяко време. Ако някой, примерно, те обиди, вместо да се разфучиш или по-лошо – да ревнеш, заглаждаш мислено всяко мускулче на физиономията си, отпускаш стиснатите зъби и го поглеждаш равно и бавно. Отвътре може да бушуват урагани, обаче отвън си гранит. И хем излизаш с достойство от ситуацията, хем оставяш другия да преглъща смутено.

Каменното лице се оказа практично и в домашни условия. Така де, понякога човек има нужда да избяга за малко. Не непременно навън, може и навътре. Особено ако си тинейджър, нетърпелив да измечтае всички мечти, да изпита всички чувства, да разгадае всички истини без да му се бъркат. Забавно е да си едновременно в стаята при семейството и някъде другаде, където ти щукне, и никой да не подозира. Тръпка има някаква.

Друг е случаят, ако гледаш късен филм с вашите и ония от телевизора почнат да се натискат. Усещаш бегли погледи и припряно надяваш безразличната физиономия, но парещото червено от носа до ушите трудно можеш да го скриеш. Поне при мен е така.

А най-голям зор виждах да маскирам радостта. Заглаждаш, заглаждаш бузите, преглъщаш надигащия се кикот, ама радостта е палавница – все ще намери откъде да те погъделичка. Я ъгълчетата на устните ти ще подръпне, я ноздрите ти ще издуе като парашути, я раменете ти ще затресе. Накрая почти винаги ме надвиваше. Изригваше от кратера на устата ми и се изливаше върху горкото местно население под формата на луд смях. Понякога не ù стигаше това, ами и от очите ми потичаше... В такива моменти не се чувствах победена, а лека. Балонче хвърковато. Реех се из въздуха, а неуспехите приличаха на излишен товар, изхвърлен зад борда.

След години овладях и радостта. Може би защото стана по-сдържана. Късните филми вече не ги гледах с нашите, пък и все по-малко неща можеха да ме изчервят, тъй че най-сетне получих пълно шест по каменно лице. Практикувах го постоянно, криех си се зад него с часове. В един момент даже нямаше какво да крия – мечтите ми се сбъднаха, за нови ме мързеше, чувствата ме уморяваха, а повечето истини се оказаха досадни, – но безизразната маска ми беше толкова удобна, че си я носех ей тъй, по навик.

http://mysolutionsmagazine.com/the-mask-we-wear-the-mask-we-become-2/

Веднъж Жо ме попита:

-  За какво си мислиш като гледаш така сърдито?

Сърдито ли? Че аз така си гледам. Докато го казвах, се сетих, че напоследък и други ме бяха питали същото.

!?

Отидох да се погледна в огледалото.

Наистина изглеждах сърдита! Егати.

Явно бях прекалила с тая маска. Може би ù беше изтекъл срокът на годност, не знам, но не ми харесваше как ми стои. Трябваше да се отърва от нея.

Мъчнотия. Оказа се, че безразличието не само се беше срастнало с физиономията ми, ами и навътре попило. Пък аз се чудя защо ми е толкова трудно да се зарадвам. И да се разсмея. И да се разплача. И да фантазирам. И да се възхитя. И да се развикам... Не, не, това си го можех. Викането караше мълчаливи денонощни дежурства в гърлото ми, готово да замести каменното лице по спешност – в момента, в който ми писне да не изпитвам нищо. Сигурно затова безразличието ми напоследък изглеждаше сърдито.

О, велики Маниту, къде сбърках?

Препрочетох най-най-най-любимата си индианска книга и разбрах. Бях се оставила на течението. Онова гъсто и лепкаво като петмез, хем бавно, хем бързо, самодоволно и самодостатъчно течение, което те завлича там, където времето сякаш е спряло, животът ти се струва безкраен като във вечните ловни полета, а основните ежедневни удоволствия се заключават в това да се наспиш и да се наядеш. Жалка история.

Имах нужда от цел. Нещо да търся, да преследвам. Нещо да палне фитила на страстта ми. Животът без страст се оказа сапунена опера – муден, сладникав и затъпяващо предвидим.

Започнах по-силно да прегръщам, по-шумно да се смея, по-осъзнато да слушам, по-надълбоко да гледам, по-пъргаво да мисля и по-малко да спя. Лека полека страстта ми се разгоря до червено, а покрай нея запламтяха всевъзможни емоции и се пръкна цяло котило новородени мечти.

Физиономията ми си върна част от някогашната изразителност, тъй че почти всичко искрено и лично пак ми е на показ. Нека. Каменното лице не мисля да го слагам повече. Предпочитам да съм твърде шумна, свръхемоционална, инфантилна или малко луда, но не и безразлична. Безразличният човек е окаян дух, изгубил смисъла на съществуването си. Пуст вигвам. Пресъхнала река. Дим без огън.