Сценарият на баба

90

Хващам я на стълбището, превита на „Г“, с по една дамска чанта на всяко рамо, зимното палто и бежовите чехли, обути върху дебели сиви чорапи. Пак ще заминава. През ден, през два стяга багажите и чака несъществуващи хора да си я вземат в несъществуващо вкъщи. Отказах се да я убеждавам, че няма кой да дойде. В нейния филм мама, тати, бате и поне две от каките си живеят във варосаната къща на улицата с черниците, дядо току-що я е откраднал да се жени за нея, видяла е каквото видяла от живота в града, ама не ѝ е кой знае колко харесало, та ще си ходи у дома, където всички я глезят, нали е най-малкото от седем деца, и я тачат като втора по хубост в цялото село, веднага след Ралица с най-дебелите плитки и най-сочната пазва.

- Студено е, недей да излизаш. Ела да ги чакаме на топло в твойта стая.

Не е за вярване, съгласява се. Лесна е станала, милата. Толкова всичко е забравила, чак не помни, че е инат.

Три стъпала надолу и още три метра до вратата на стаичката. Спокойно мога да скоча до магазина и да се върна, докато ги мине, мисля си, с нейните крачки, и хем смешно ми става, хем тъжно. Тя тъгата живее тук с баба. Като невидима мъгла попива през кожата и ми напомня да съм добра.

А това го мога само когато не бързам.

Вдишвам дълбоко, пълня се с търпение и я подхващам под лакътя.

Последно стъпало.

- Оп-пааа – слиза го баба и пръцва.

Хем ми е смешно, хем мило.

- И после кат дойдат, пак наобратно – сеща се изведнъж и заковава на място. – Дай аз да седна вънка пред вратата, а? Най-добре. – И се завърта пак към стъпалата.

89

Минавам през стаичката да ѝ занеса ябълки, а тя – с палто посред лято и две тънки, дълги свещи в ръка – на погребение тръгнала.

- Ти да видиш ковчега... а колко хора, толко хора не бях видяла досега... и цветя, цветя, ма много цветя...

- Чакай, кой е починал? – Гласът ми се пречупва и провисва на последната сричка. Тя баба че редовно си ги съчинява разни, съчинява си, ама знаеш ли? Напоследък хората все пò ей така си отиват.

- Тоя бе... как му беше името... пръв роднина ни се пада. Ти още ли не си разбрала, че умря?

Хуквам аз към чичови, дъх не ми остава, чудя се как да попитам... бабчо се е стегнала за погребение, знаете ли на кого? Вдигат рамене... Ох, слава Богу, значи не е вярно.

А то по сутрешния сериал погребвали Харун.

87

Трябваше да ѝ сменям превръзката сутрин и вечер. Първия път... Ох, първия път... Главата ми – масивна вибрираща камбана, пълна с кръв и страх. Как ли изглежда прясна рана от отрязана гърда? Дръж се нормално. Както и да изглежда, дръж се нормално. Стаичката мирише на лабораторията в онкото. Баба седи извърната, за да не гледа. Да можех и аз...

Отлепям крайчето на левкопласта, тя изпищява като момиченце. Изведнъж олеквам. Излизам от себе си и наблюдавам отстрани, като на кино. Повдигам марлята и... Боже... ами то съвсем като белега ми от апандисит, само че по-дълъг и още розов. Мажа го внимателно с йод, дишам бегло и плитко, бавничко свиквам с новото. Новото, което се иска от ръцете ми, от очите, и от сърцето също. И с облекчението, че няма нищо страшно, нищо уродливо в липсващите млечни жлези. Гръд като гръд, гладка и нежна като на дете.

След седмица вече можехме да я къпем. Все едно къпеш голямо бебе. Майката в мен премаля от нежност, внучката в мен се умили от овехтялата кожа на врата и ръцете, детето в мен се удиви колко гладко и младо е на пипане гърбето ѝ.

Как мислиш, всички ли остаряваме неравномерно, на зони? Най-бързо – в ония, които оголваме пред света?

88

Опряла рамо на стената, с полуотворени очи, главата ѝ се кандилка като на ония кученца, дето навремето ги слагаха по задните стъкла на москвичите. От устата ѝ излиза нещо бяло и струйки от звуци, вяли опити за реч. Боже мили, да не е получила удар? Инфаркт? Кое беше, когато говориш несвързано? Линейка, бързо! Всяка минутка е важна... О не телефона е вкъщи... не мога да я оставя така ще падне ще си счупи нещо пак... крещя за помощ баба подскача къщата кънти... секунда три пет... никой няма само двете сме... ще я заведа до леглото хайде бабо облегни се на мен... олеле тежи цял тон краката ѝ са от бетон... още малко още малко още малко още малко... легни сега леко а така господи най-сетне... тичам по стълбите цялата в пот телефонът ми бързо кой беше номера пада ми батерията ай стига бе не е истина крещя от безсилие... грабвам зарядното тичам обратно надолу пред вратата съм вече ами ако не диша... както тя е намерила майка си някой ден аз ще намеря нея дано не е сега не съм готова моля те нека да не е сега... пълня се с въздух и смелост отварям...

Бабо, бабоооо... Наредила две еднакви шишета до леглото и вместо водата гаврътнала ракията за разтривка, но това го разбрахме доста по-късно, след двайсет и четири часа пиянство и още толкова махмурлук. Аз се чудя, вика, кво ѝ е на тая вода...

90

- Дай да влезем на топло сега, да не настинеш.

Баба най-много я е страх да не настине и да не я окрадат. Тия две тревоги я мотивират безотказно.

Най-сетне сме в стаичката. Пак е събрала багажите. Дрехи, обувки, четвърт хляб, гребени, хапчета, прибори – всичко, което ѝ е важно, напъхано в две дамски и две найлонови чанти. Докато са ѝ пред очите, все ще е готова да заминава.

Какво да я правя, какво да ѝ кажа? Нито има кой да дойде, нито къде да те заведе?

- Ти защо искаш на село, бабо, тук не ти ли е добре?

Тръгва да ми отговаря, устата ѝ беззвучно опипва малкото думи, които не е забравила, изведнъж усеща, че и те ѝ се губят в момента и се разсмива, за да смени темата.

Сядам на дивана до нея. Не се е случвало от месеци – все идвам, правя каквото има за правене и изхвърчам по другите задачи. По другите... все едно че тя не е човек, а задача...

Оглеждам стаичката. Представям си, че живея между тия стени, почти само между тия стени, откакто не ме слушат краката. Повечето време самичка си стоя,  снахите и внучките идват, ама все бързат, все бързат – докато се сетя чия беше тая, и тя хукне навънка. Мама, мама защо не се вясва никаква. А, вярно, тя умря. Ами Ленчето? Снежа? Тя по-млада от мен, пò може да ходи, пък откога не е дошла... А оная комшийката, как ѝ беше името... Зех да забравям, ки, много зех да забравям. Гледам да не разберат, като дойдат децата, Митко все викаше внимавай да не те имат за будала...

Излизам от главата ѝ. Вие ми се.

После. Първо ще погаля тия бузи, напукани от самотия. Баба засиява. Грейва цялата, плясва с ръце, притиска кокалести, набраздени от вени юмручета към гърдите, поклаща се като момиченце, гушнало любимата си кукла.

- Слушай сега, бабчо – бързам, че всеки момент ще изригнат сълзите. – Казаха, че няма още да те взимат. По-нататък. Да си постоиш тука, викат, да ти се порадваме...

- Ааа, хубуу тогава – съгласява се тя. Виж какво нещо, трябвало само да ѝ вляза във филма. Сега ще ми даде да наместя багажа по шкафовете и поне ден-два няма да се сети да си ходи.

Остава да почнем да ѝ се радваме... преди да си я приберат.

91

Числото на годинките бавно расте, на килограмите упорито намалява. Все повече прилики между баба и бебе. Памперсите, безпомощността, бавните движения, върховната съсредоточеност, когато борави с лъжицата... Как сладко произнася „мама“, как грейва, когато я цункат. Как не се разпознава на снимките...

Вчера извадих албума, седнах да го разглеждаме заедно, баба се радва, бърбори, от време на време се смее, колкото да не разбера, че ги е забравила тия хора. А сред тия хора е и тя.

Стигаме до една снимка на дядо, баба възкликва, навежда се и го целува.

- Охооо, него го помниш, а?

- Не, тц, не го познавам тоя, ки, ама виж какъв е хубав!

Възможно ли е? Паметта го е изтрила, но душата помни. Ни внуците различава, ни децата, нито себе си. Само тоя, който я е учил да обича. И мама.

Почти 92

Ами ако не диша... Тая мисъл виси като паяжина пред стаичката на баба, някъде на нивото на челото ми, и всеки път, преди да отворя вратата, минавам през нея.

Намирам я да се реше с нож за мазане, да боде кюфте с гребен, да крие филии хляб, пари или недоядено бутче в... не, не ми се разказва това.

Знаеш, че не го прави нарочно, обяснявам на диването в мен, дето понякога избухва в крясъци, понякога в рев. И то разбира, завалията, започна да устисква детонациите до първия момент, когато наоколо няма потенциални потърпевши. Понякога и до втория-третия.

Уча се на търпение. Още. И още. Не научих ли достатъчно, Господи?

Схванах – чува ме само ако вляза в нейния филм.

Знам вече – мога да съм наистина добра само когато си дам време да изпитам обич.

И копче за спешно смирение си намерих – „дръж се така, че да няма за какво да си гузна, когато дядо си я прибере“.

И пак от време на време се питам защо ми се случва това.

И тая сутрин, докато я решех, за да се почувства хубава, изведнъж проумях – ами то не се случва на мен. Верно ли съм си въобразявала, че всяко нещо в живота ми се върти около моите уроци? Това си е сценарият на баба, аз съм в него просто по съвместителство.

Какво да кажа, Господи, бавно вдявам. А като се замисля в колко още сценарии съм се забъркала...

Виж, ако си ме сложил до баба, защото я обичаш – пък и до някой от другите също, – моля Ти се, моля Ти се, не ме оставяй да Те проваля.