Първият ми полет.
По-зле – първата ми близка среща с летище.
По принцип не съм от хората с вродена грация, а на обществени места с висока плътност приличам на Шрек по цвички и балетна поличка. Бледо розова. Или ще се спъна баш в краката на някой, пред когото се напъвам да мина за човек с опит; или, докато се заплесвам по отвлечени мисли, ще избуша фронтално някоя крехка майка с детенце на ръце; или ще задам най-тъпия въпрос на седмицата, след което ще се усетя и ще довърша дамата на гишето със запазения ми за подобни случаи див заекващ смях... Ей такива работи. Нали знаеш как лекарите си разказват смешни историйки с пациенти, а продавачките в супермаркета с месеци се хилят на случки с особняци. Поне една четвърт от тия истории са за мен...
Слава богу, оказва се, че няма ограничение за свободното придвижване на шрекове и други шемети, тъй че криво-ляво минах през всички проверки на летището и сега кибича пред съответния гейт. Кибича само външно, обаче. Вътрешно клокоча от облекчение, нетърпение, въодушевление и още няколко ~ения, които не ми се занимава да идентифицирам точно сега. Сега съм снопче сетива, отворени на мах. Направо отприщени!
Спокойно: червената лампичка, дето свети в главата ми, не е сигнал за повреда. Просто съм включила на режим видеозапис: запаметявам всичко наоколо – вси-чко, – та да мога после да ти го разкажа триизмерно.
Доста хора чакат покрай мен. Всякакви. Отдясно една женица, облечена като арабка, полюшва бебе, има-няма три педи на дължина. Зад нея спортно облечени мама и татко са си разделили децата и чантите по равно. Най-шумният пътник е русоляво хлапе, което поразително много прилича на седемгодишния ми племенник. За онзи чичко с дънките и сакото бих се обзаложила, че по-често се качва на самолет, отколкото на автобус. При младежите явно са на мода куфарите с колелца и плейърите със слушалки. А ей там е седнал един, който малко ме плаши. Петдесетина годишен, очевидно сам, силно напрегнат. Или го е страх да лети, или е ял нещо развалено и отсега се бори с непоносимостта си към аеро-тоалетните, или носи бомба в сака...
Боже, ама че каръщиния би било да се гътна точно на първия си полет! При положение, че това пътуване ми сбъдва минимум три желания... Какво толкова, няма да съм първата – Леонардчо ди Каприо и той се смяташе за късметлия, когато се качи на Титаник...
Напушва ме на смях. Леееко истеричен. Оглеждам лицата около мен с припряно любопитство. Лица като лица. Средностатистически – по форма, цвят, изражение, възраст и пол – едва ли се различават от лицата на жертвите на самолетни атентати. Питам се колко ли от тези хора в момента се оглеждат за терористи.
========================
Списъкът с желанията ми се оглавява от молитва за децата, особено момчето ни, което последните три години претърпя пет операции, без да броим двете по повод счупената му заради каскадьорски гевезлъци ръка. Първата операция беше в деня, когато ме изписаха от родилно. Не успя, милото, да посрещне новородената си сестричка – докато тя напускаше болницата, за да види за пръв път дома си, той влизаше в друга болница, в друг град, за да се бори за зрението си.
Тогава с Жо си разпределихме потомството: той пое грижата за голямото дете, защото може да шофира; аз – за малкото, защото можех да кърмя.
Когато и четвъртата операция се оказа непоследна, на момчето му втръсна да се надява, а ние вече се питахме дали бихме го подложили на всичко това, ако имахме представа колко болка, разочарования и несигурност му било писано да изтегли.
Може би затова хората не виждат в бъдещето – ако знаеха колко стръмни и тежки са пътеките пред тях, половината биха се отказали още преди първата крачка. Животът явно ни щади: трупа товара отгоре ни с мярка: колкото можем да носим: нито „ох” повече. После ни дава време да свикнем с тежестта, преди да метне следващия камък в дисагите.
Все си мисля, че нямаше да се откажем. Двамата с Жо сме от типа правя-каквото-трябва-пък-да-става-каквото-ще. Единственият начин да избегнеш разкаянията: вярваш ли, че така е редно, действаш и това е.
Не че вярата те имунизира срещу прояви на слабост. Малко ли сме гънели нерви и колѐне от безсилие. Ако някога си стоял пред операционна, в която лежи детето ти, ще разбереш. Това място е пълна упойка за здравия разум. Място, където минутите поставят рекорди по продължителност, жлезите – по бълване на адреналин, а сърцата - по ситно бягане с препятствия.
Поне така си го представях. Всеки път Жо тръпнеше сам пред операционната, докато аз се опитвах да държа ръката му по телефона.
След петата операция добавих нова тема към списъка си с желания: да заема мястото до сина ни. Като не мога да поема товара на момчето, поне този на баща му да понося.
Направих каквото зависеше от мен – станах шофьор. Поне на документи. Обаче, нали знаеш, книжка кола не кара. Не помня кое мозъчно полукълбо отговаряше за ориентацията в пространството, но при мен слънцето май-май огрява само другата половина. Първите месеци шофирах като прототип на блондинките от вицовете. Имах чувството, че докато задобрея достатъчно, за да закарам сама детето до София, хората сигурно масово ще се придвижват чрез телепортация.
После дойде лято, разпищоли се от хоризонт до хоризонт и разбуди неостаряващия ми мерак за пътешествия до далечни земи. Нямаше изгледи да се осъществи в близко бъдеще, обаче...
Имах предчувствие за чудо и то взе че се случи: изпратиха ни на операция в чужбина. Този път, ща не ща, придружителят трябваше да съм аз, понеже се оправям с чуждите езици. При това, за да разбереш усещането ми за неможедабъде, полетът съвпадна с рождения ми ден!
Повечето зрели хора не вярват, че точно на тях ще им се случи чудо. Иска им се, чакат го уж, обаче не вярват. Нещо повече – пазят се да не повярват. Ходят на пръсти из желанията си, като из минно поле, и ги дебнат да не станат я неразумно големи, я прекалено настойчиви. Нали знаеш – колкото по-високо летиш, толкова пò боли, като паднеш.
Е, и? Не е болка за умиралка, я. Виж ме мен – неожулено място не ми остана. Колко пъти оптимизмът ми е бил на изкуствено дишане, достойнството ми е кретало на куц крак, очакванията ми истерично са пищели за психоаналитик... Боли, не боли, без падане няма как, няма как да се научиш да ставаш. Разбереш ли това, ще спреш да се страхуваш от провал. Провалът е страшен, само ако позволиш да те откаже. Ти по-добре от друго се пази: да не почнеш да слагаш таван на желанията си. Да подбираш лесничките, осъществимичките, а пък другите да ги замиташ при носталгията по детските приказки. Не за друго, ами няма как да ти се сбъдне нещо, дето не си посмял да си го пожелаеш.
Аз, примерно, не си поплювам – желанията ми понякога стигат чак до небето. И ей го на – за рождения ден наведнъж ще ми се сбъднат три!
========================
Надигам се на седалката: схвана ми се дупето. Еуфорията явно не го лови – издържа на едно място не повече от петдесет и три минути, без значение дали съм го завела на барче или съм го качила на самолет. Освен това – и най-вече! – от този ъгъл виждам повече небе.
Вече е утро. Долу земята смътнее в сиво-кафеникави нюанси. Присвивам очи и се мъча да различа релеф, река, нещо. Тц. Изглежда отдалече (дванайсетина хиляди метра, по думите на пилота) цветовете губят индивидуалност. Сякаш някое хлапе е изцъркало всички боички една върху друга, размешило ги е хууубавичко и е наплескало получения тинест цвят по цялата земна повърхност. Или може би просто трябваше да си взема очилата...
Чакай, а откъслечните тъмни петна?... Боже, ама това са сенките на облаците!!! Имам чувството, че гледам на живо мейкинга на някой научнофантастичен филм и онова там долу е не земята, а само един що-годе реалистичен макет. Не е за вярване, но из всяко тъмно петънце сигурно щъкат хиляди сънени хора. Представям си ги как поглеждат през прозорците и си мислят – на техния си език, който и да е той – „Оффф, пак е облачно...”.
Ще ми се да им викна:
- По-ведро, ей! След малко небето ще ви се напълни със слънце!
А може би от някоя тераса ранобудно хлапе по пижама гледа към нас – едва забележима сребърна стрелкичка в дъното на хоризонта, чертаеща двойната непрекъсната линия на невидимо небесно шосе.
Сещам се как преди няколко дни зяпахме самолетите над Широка Поляна и крещяхме с децата:
- Са-мо-лет-но-мер-пет...
И сега ми се крещи! От възторг! Какво пък, ще си покрещя наум:
- Са-мо-лет-по-лет-четиристотин-и-пет...
Сигурно съм се ухилила като напушена катерица, защото лелката до прозореца ме замеря с втренчени погледи.
- За пръв път се качвам на самолет – уведомявам я весело.
- Аааа. – Тя поклаща глава с разбиране и плавно добива изражение на благодушно превъзходство. – Аз летя редовно. Последно се возих на Суис Еър. Какви самолети имат хората! Този е доста тесничък, пък и обслужването нещо...
Напомня ми на оня ол-инклузив ветеран от миналото лято. Не спря да се жалва, завалията: еднообразна му била храната, келява му се виждала аниматорката, а пък алкохолът незнамсикакво. Измъчи се, човечецът, да ни обяснява как мощно сме си прецакали почивката. А ние – цяла тумба заклети къмпингари, решили ей така, за разнообразие, да видят как е на хотел – се радвахме на всичко като деца в шоколадова фабрика. Егати аджамиите нещастни, сигурно си мислеше онзи. Викахме му БезХобестия. Гельо го кръсти така, когато се разбра, че си няма пукнато хоби, човечецът. Не му се сърдехме за зле прикритото високомерие. Щастливите хора не обръщат внимание на дреболии. А ние, аджамиите, бяхме най-върлите щастливци в онзи хотел. Може би защото нямаме нужда от лукс, за да ни е хубаво. Защото щастието ни не зависи от предмети. То си е в нас. Живее в дъното на чекмеджето със смеха, любовта и сълзите.
Тъкмо почвам да ù завиждам за мястото до прозореца, и лелката отваря вестник. Моля?! Толкова е... невъобразимо!, че ми идва да си настържа обувките на ситно ренде и най-демонстративно да ги изям! Аз се кикерча като улаво фламинго, белким видя повече небе, без да се навирам в скута ù, а тя... Колко трябва да си претръпнал към живота, летенето и всичко останало, че да предпочетеш информираността пред птичия поглед?!
Хвърлям едно око на съседните седалки. Още трима са заболи нос в пресата. Явно е нещо нормално. Боже, моля ти се, не ме оставяй да стана нормална! Искам да държа сетивата си отприщени, а сърцето – нащрек да изпита чисто нова тръпка от всяко малко чудо по пътя ми, без значение дали ми се случва за първи, дванайс’ти или последен път. Амин.
По прозореца има скреж, а отвън е поле от памучести облаци. Толкова са... удивителни... че ми се ще да спра да мисля, чувствам и клокоча, да се отпусна в безтегловност и да ги съзерцавам до отмала.
До отмала...
отмала...
...
Стига ми.
В главата ми се кълби любопитна идея: тук горе слънцето огрява целодневно. Ако си стъпил на земята, обаче, облаците често го крият от поглед. И ако се случи дълго да го крият, а ти вярваш сляпо на очите си, оставяш ги да те убедят, че небето свършва до надвисналото сиво. Здравият разум се опитва да ти припомни, че облаците просто пречат на светлинката да стигне до теб, но никога не са имали властта да я унищожат. Ако можеше да погледнеш няколко часа, дни, най-много две-три седмици напред – или дванайсетина километра нагоре, – щеше да се убедиш, че слънцето изобщо не те е напускало. Стои си на поста, златното, грижи се за теб, дори когато не го виждаш и търпеливо дебне пролука, за да те огрее, стопли и усмихне.
В живота е същото. Нали и той е променлив като времето... Номерът е да не смъкваш небето си до надвисналото сиво. Да пускаш погледа ти да лети нагоре с птиците или напред с упованието. И винаги, винаги да помниш, че отвъд неволите е светло и красиво.
Ето това искам да запомня от първия си полет, от днешния ден, двайсет и девети... Ай стига бе! Съвсем забравих, че имам рожден ден!!
Шантаво, шантаво начало на трийсет и осмата ми година. Ако цялата върви така, значи ме чакат къси нощи, приключения, обичайният микс от страх и надежда, и напук на страха – клокочеща, готова да изригне еуфория. Добре звучи.
След малко кацаме. Слезем ли от самолета, денят съвсем ще заприлича на одисея, а вечерта ще прекарам съвсем сама в хотелската стая – ако преди това не се изгубя някъде из Белгия... Що не взема още сега да си намисля желание. По-близичко съм до звездите, все някоя ще ме чуе.
Искам, искам...
... и... също така... да не забравя...
Ей тези пет-шест неща.
А, и да не спирам да мечтая.
