Нищо повече

"Радвай се на малкото, което имаш,

докато глупакът търси нещо повече."

Испанска поговорка

Романтичен уикенд в самотна вила вдън гората, изтръпнала от януарски студ.

Вечер за двама край камината. Съвсем близо до огъня, защото на два метра от него дъхът излиза от устата на купести облачета.

Няма ток, затова сме на свещи. Няколко малки, пръснати из цялата стая, и една голяма – ароматна. Ароматът ù хич го няма, но на кой му пука – от скарата се носи ухание на печена сланинка, примесено с мирис на пушек, който обещава да спи в косата ми и цяла нощ да ми разказва за лагерни огньове.

Няма ток, затова сме на радио с батерии. Рок станция, къкрене на боб в гърне и пращене на горящи дърва – така звучи първичното щастие.

Няма ток, няма вода, почти никакви удобства. Сякаш сме се върнали сто години назад. Странното е, че нямаме усещане за нямане. Напротив – когато не сме заобиколени от излишни вещи, като че ли по-ясно виждаме нещата, които ги има. Маса, две легла, два стола и жив огън. И ние двамата. И малко откраднато време. Какво повече му трябва на човек...

Зарязали сме делничните теми долу в града и си говорим наистина. Мисля, че повечето двойки започват да си омръзват щом спрат да си говорят наистина. А спират да си говорят, когато решат, че знаят всичко един за друг. Разказали са си всички истории, задали са си всички въпроси, чули са всички отговори. Какво им остава освен досадното бъбрене за ежедневности.

Само че не е точно така. Човек не може да бъде прочетен като книга. Любимият е роман, в който си едновременно и главен герой, и читател. Докато главният герой проявява въображение и ентусиазъм, романът е увлекателен, а читателят – доволен. Ако повествованието стане безинтересно, не бързай да обявяваш книгата за скучна. Може би просто те мързи да четеш.

Тази вечер смятам да чета на глас. Бавно, задълбочено, с чувство. За няколко часа забравям ролята на майка, домакиня, работеща жена, блогър, чатър и на всяка манджа меродия. Сега съм само Миа: главната героиня в романа на Жо, в който днес ще се разказва за блаженството.

-  Наздраве, мило!

Умилително малки чашки, пълни с домашна ракия. Не обичам ракия, но от тази пийвам с удоволствие, защото той я направи. Моят Жо може всичко.

-  Наздраве, мила!

Мислех, че знам кои са елементите на трайния огън: въображение и ентусиазъм. Сега разбирам, че има и трети елемент: време за двама.

Пламъците в камината танцуват прегърнати. Поглеждам Жо. Гледа ме. 

Гледаме се дълго, тихо, дълбоко. И се виждаме.

Идеалната събота вечер.

http://rebloggy.com/post/love-christmas-snow-winter-cold-fire-warm-fireplace/67260402588

Последвана от идеалното неделно утро:

Снегът е скрил всички цветове и светът е чернобял. Черното стърчи юнашки в армия от голи дървета. Бялото е повсеместно, тук-там издълбано от следи на лисици, диви зайци и сърни.

Слънцето плиска златисти нюанси и събаря снежен прах от високите клони. Кап-чуците бързо се превръщат в теч-чуци. 

Кафе на верандата и още малко откраднато време за двама. Какво повече му трябва на човек...

Автопилот

"Дай си време, докато е време,
защото времето ще отлети."

Шотландска поговорка

Поглеждам през прозореца. Почти бях забравила, че сме в Пловдив. Обичам го тоя град! Особено живописните калдъръмени улички като тази. Магазинчета със скърцащи дюшемета и дървени рафтове, от които надничат стари дебеловежди занаяти. Рекламни надписи, мигащи светлинки, които те връщат в сегато. И пак магазинчета, а над тях достолепни сгради в стар стил с високи, тесни прозорци... Разкош!

Имам чувството, че се разбуждам от безпаметност и емоциите бликват по вените ми, пощурели. С всяко вдишване, с всеки поглед...

Инструкторът почти не е гъкнал, откак станах от шофьорското място. Колежката определено кара по-добре от мен, ама чак пък да няма за какво да я задъвчи... Милият, направо е за реанимация след убийственото ми кормуване.

Ухилвам се полувиновно, облекчението ме изпълва догоре и заподсвирква с уста. Краката ми потрепват в такт, да оттръскат напрежението. Ако ги нямаше двамата отпред, щях да се разпея с цяло гърло.

А преди пет минутки се бях вкопчила в кормилото като бръмбар на клечка и виждах само пътното платно. Умът ми първолашката сричаше назубреното от правилника за движение. Напрежението в главата ми беше толкова голямо, че създаваше радиосмущения: все едно бях включила на два мегахерца встрани от търсената честота и чувах мислите си през пращене.

Най се спичах на кръстовище. Ако ми изскочи пешеходец? Или някой шемет като мен тръгне на червено? И дано, дано не ми загасне двигателят за шести път днес... Не знам дали колегите шофьори ме псуваха или ми се смееха, ама ушите ми горяха като прерийни пожари.

Пак ме напушва смях. Толкова ми е уютно на задната седалка, толкова... безметежно! Откога не съм си седяла ей така, без да бързам. Откога не съм си давала време да изпитам радост от разпиляна край мен красота. Да я подържа в устата си тая радост, сякаш е вино; да извлека скритите й аромати, да запечатам спомена за възторженото ми небце и накрая да я глътна жадно, та да се влее в кръвта ми и да ме съживи отвътре...

Снимка: от интернет

Изведнъж ми хрумва, че ежедневието ми напомня днешното кормуване: карам по предначертаното шосе, спечена от напрежение, и се напъвам да спазя всяка буква от правилника за живеене. Така се напъвам, че губя представа къде съм. А тоя правилник даже не съм сигурна кой го е писал. Май аз, но под диктовка. На вродени и втълпени представи за собственото ми предназначение.

Нося се, значи, на автопилот, мисълта ми препуска напред, изчислява траектории, оглежда се за знаци, предвижда препятствия, предвкусва евентуалности, тревожи се за после, докато тялото ми – вечен пленник на тук и сега – се лашка самотно зад нея, стиска кормилото на живота и я чака. Да се върне за малко при него, в сегато. Да съм цялата тук и сега – телом и духом и мислом. Да попия мястото. Да походя редом с времето. Да чуя тихите му стъпки – лява-дясна, лява-дясна, тик-так, тик-так. Да видя как се отронва мигът, как набъбва следващият. Да усетя струйката от мигове. Да я пусна да капе през мен, в такт с пулса ми. Да вдишам и издишам – и пак, и пак, и пак – самия живот. Да напълня дробовете си с него, а оттам да го повикам с всяка клетка. И когато насити кръвта ми, да погледна света с преродени очи, с удивление на пеленаче, докато сърцето ми кротко срича ритъма на блаженството. 

Имам един приятел, казва се Дани, което хич не му отива. Аз си го наричам Ламби, умалително от Хараламби. Не че му отива, обаче всеки път като го чуе, избухва в смях. Което ме прави щастлива. Сетя ли се за него, винаги се усмихвам.

Та Ламби, щом разбра, че ще ставам шофьор, ми каза така:  

„Седнеш ли зад кормилото, отвори си сетивата, събуди инстинктите и зарежи тревогите на задната седалка. Няма да бързаш – големите грешки стават от бързане. Ако мислите ти се движат със съобразена скорост, каквото и да срещнеш по пътя, ще се справиш. Пътуването е в твои ръце; карай така, че да ти носи удоволствие.”

Дали ме е съветвал как да шофирам или как да живея?

Точно като мен

„Всички хора са направени от една и съща глина.”

Немска поговорка

Седях на тъмнокафявия гимнастически дюшек и треперех. Изкушавах се да погледна лицата на другите, но усещах, че в мен се случва нещо голямо и затворих очи да го видя.

Гласът на учителя ме стресна:

- Разменете си партньорите.

Застанах срещу жената вдясно. Не можех да се сетя как се казваше, но й се усмихнах, защото ми се стори притеснена. Нормално – едва ли някой от групата беше готов за подобни ритуали. Мислехме, че сме на курс по йога, очаквахме дихателни техники, евентуално медитация, но не и нещо толкова... стъписващо – да гледаш почти непознат човек в очите!

Седнахме една срещу друга. Свих колене пред гърдите си – като щит – и ги обгърнах с ръце. Тя направи същото.

После кръстосахме погледи.

Този път беше по-лесно. Знаехме какво ще се случи. Въпреки това и двете видимо се борехме с желанието да се извърнем встрани. Питах се какво ми става. Не бях забелязала, че съм отвикнала да гледам хората открито.

- Отвори сърцето си за човека срещу теб. – Гласът на учителя беше топъл и мек. Имах чувството, че ме погали. 

Отпуснах се и се вгледах в очите на жената. Бяха малки, кафяви, добри. Бръчиците около тях бележеха годините й – горе-долу колкото на майка ми. „Как се казваше, да му се не види...“ Не можех да се сетя. Хич ме няма с имената. 

- Остави настрана всичките си предразсъдъци – напомни учителят тихо. – Приеми човека срещу теб такъв, какъвто е.

Клепачите срещу мен примигнаха бавно и се отвориха с една идея по-широко. Колкото да надникна отвъд тях.

А може би просто очите ми спряха да дърдорят и прогледнаха.

И потънаха в добрите кафяви кладенчета, пълни с чужд живот, и го видяха целия отвътре.

Видяха болка на струпеи. Някои още кървяха. Видяха плаха надежда. Съмнения. Борба. Онемели желания. Натрапчиви комплекси... Видяха душа, преминала през хубаво и лошо. Като моята. Съвсем като моята.

Изпитах неустоимо желание да протегна ръце към нея. Да погаля бръчиците й, да я утеша, да я стопля... Имах усещането, че отдавна не са я прегръщали. Спомних си колко незначителна, малка и сама съм се чувствала, когато дълго е нямало кой да ме гушне. Сигурно всеки се е чувствал така...

Осъзнаването ме разтърси като ток, до връхчетата на пръстите:

Боже, колко си приличаме!

Аз и тази жена, с която нямаме нищо общо... и другите в залата... и всички, които познавам... и всички останали:

Открехнем ли кепенците, зад които се крием, надзърнем ли през предубеждения и недоверия, наслоени в очите ни, ще открием, че вътре сме еднакви: предпазливи от опит, уморени от лъжи, дебелокожи по неволя опитомени души, готови да се изтупат от разочарованията и да повярват наново и в себе си, и в хората, и в прословутото добро. Трябва ни само лъч човещина.

Чела съм, чувала съм, знаех, че в същността си хората си приличат, но за пръв път го усещах като изпитана, абсолютна истина, която пусна корени и тръпки из цялото ми тяло:

Всички живеем с боцкането от собственоръчно закърпени болки.

Всички имаме нужда да ни обичат.

Всички си мислим, че не сме съвсем като другите.

И искаме едно – да сме щастливи.

Жената все така седеше срещу мен и ме гледаше в очите. Без прегради, без преценки, без преструвки. Чувствах я невъзможно близка, като стар приятел. Сякаш в последните три-четири минути бях научила всичко важно за нея и разказала всичко важно за себе си...

„Елена!“ спомних си изведнъж. Казваше се Елена.

- Затвори очи и почувствай присъствието на своя партньор – обади се учителят напевно. 

В тъмнината зад клепачите ми Елена изплува като черен силует, очертан от бледа светлина. Усещах топлината й, протегната към мен. Долавях и туптежа на останалите – още няколко двойки оголени до душа непознати, вторачени един в друг.

- Отвори очи и погледни човека срещу теб. Ако желаеш, можеш да хванеш ръката му.

Двете с Елена едновременно потърсихме ръцете си. Дланите й бяха влажни, а пръстите – сухи и груби. Кой знае защо, това ми се стори ужасно трогателно и от очите ми заваляха сълзи. Оставих ги да капят. Вече нямах какво да крия. 

Около нас бълбукаха отприщени емоции, чуваше се хлипане, смях и въздишки. Всеки преживяваше ритуала посвоему. Почувствах се част от едно цяло, стрък в букетче от хора, преминали заедно през пролетно събуждане на душите.

Почувствах се добра. И пълна, препълнена с обич. Обич извираше от цялото ми тяло, заливаше безцеремонно всичко по пътя си и нямаше никакво намерение да спира. Изглеждаше безкрайна, спокойно можеше да стигне за целия свят.

Винаги ме е бивало да обичам, но не подозирах, че имам неизчерпаеми залежи от обич. Сигурно всеки ги има. И за да ги открие, трябва само да погледне другите без да ги съди, без да се сравнява с тях, без да се крие зад щит от недоверие.

Хареса ми да съм такава.

Затворих очи и запечатах усещането с всяка клетка, за да не позволя – никога вече – кривите огледала на предразсъдъците да ми пречат да виждам другите такива, каквито са: жадни за обич, търсещи щастие създания. Точно като мен. 

Затова го обичам

"Умее да обича онзи, който не забравя." 

Италианска поговорка 

Жо има нереално много приятели от времето, когато не съм го познавала. С повечето се виждат през една-две високосни години, но всеки път си говорят така, сякаш никога не са се разделяли. Отстрани приличат на загадъчно братство със собствен светоглед, собствена история и тонове общи спомени. Общи, в смисъл че са сглобявани съвместно, понеже болшинството участници в събитията имат бели петна от шестата чашка нататък. Всъщност не само спомените, повечето неща са им били общи – деляли са квартири, храна, музика, купони...

Все съм си мислела, че затова се обичат толкова: как да не обичаш човек, с който си прекарал някои от най-легендарните джамборета в хрониките на смолянското художествено!

Завиждала съм им – за преживяванията, свободното мислене, усещането за принадлежност... Но най-вече защото са познавали тогавашния Жо: младо музикантче с око на художник, луд по спорта, алпинизма, спелеологията и фотографията, с непокорен перчем и блеснал поглед зад неподражаеми кръгли очилца. Уникален симпатяга.

Горе-долу такъв го видях, когато се намерихме. Е, перчемът го беше понапуснал. По онова време носеше косата си на плитчица в стил Шон Конъри и изглеждаше порядъчно улегнал. На двайсет и три вече беше грабнал мъжките си отговорности с две ръце и заради тях бе позагърбил любимите си занимания. Тогава си мислехме, че е временно. 

Ама не. Ей го, станаха деветнайсет години.

Отначало си представяхме, че животът ни ще е пълен с приключения. А каква стана тя... Докато изпонасвършим каквото трябва, те и силиците ни, и времето за приключения се изчерпали. И така всеки ден. Като погледнем напред, бъдещето ни е заприличало на детска стая, пълна до коляно с отложени желания. Някои забравени, други с изтекъл срок на годност... И такива, от които откровено сме се отказали: къде заради липса на възможности, къде защото не пасват на все по-непретенциозното ни съществуване.

Не е вярно, че хората не се променят. Човек се променя по мъничко всеки път, когато забрави какво го кара да се чувства жив. Докато от светлинката в очите му не остане само мъждукаща носталгия. А най-тъжното е, че точно тази светлинка е накарала някой да се влюби в него.

Струва ми се противоестествено да разобичаш някого, обаче ако светлинката му угасне – или пък твоята – като нищо може да забравиш защо си го обичал.

И на нас със Жо са ни помръквали очетата. Неведнъж са давали на късо, когато животът ни е заливал със студени душове. И не само. От умора, от разочарование. От илюзията, че ниските очаквания са признак на помъдряване...

Случвало се е тайничко да го наблюдавам и да се напъвам да се сетя какво ни събра. Помня чувството, но не и откъде се пръкна. А това си е важно. Особено ако държиш да събудиш залинели тръпки.

Най-неочаквано Светлето ми припомни.

-  Знаеш ли защо толкова го обичам твоя мъж?

Вдигнах вежда и се наместих по-близо до нея, за да чуя всяка думичка през шумотията в бара.

- Той си ми беше като брат. Сродна душа. Всичко съм му казвала, ама всичко. А колко неща е правил за мен... Ако знаеш как ми липсваше, като влезе в казармата... Направо...

Гледах я от педя разстояние. Цялото й лице търсеше точните думи. А нямаше нужда – изражението й казваше достатъчно.

- Сещам се за една случка, дето никога няма да я забравя. Бяха го пуснали в полагаема. Декември месец, студ на кутийки. Седим си двамата на една пейка, пък аз нямам зимно яке и треперя като циганче. По едно време минава Сиса от горния клас, а палтото й дебело, дебело, само като го погледнеш и ти става топличко. Зяпам аз след нея с явна завист и му викам: „Ех, Жорка, да имах едно такова палтенце...”

Усмихнах й се тъжно. Аз съм късметлийка – досега не съм оставала без топли дрехи. Мога само да гадая през какво е минала. Като знам какви са зимите в Смолян...

- След няколко дни ми се обажда – продължи Светлето.

- Кой?

- Мъжът ти. Ела у нас, вика ми, имам изненада. Отивам аз у тях и гледам на дивана – същото палто. Чисто ново: с етикет, с всичко. Намерил го в някакъв магазин и ми го купил, представяш ли си! С паричките, дето техните му ги оставили за ядене!

Очите ми за миг преляха. Не било само заради големите купони, значи. И заради голямото сърце било...

- Можеше да ги похарчи за какво ли не тия парички, разбираш ли – обясняваше Светлето. – Да си вземе нещо човека. Да си направи кефа. Толкова месеци забит в тая казарма... Другите като излезеха, ходеха по заведения, удряха го на живот. А той...

Жо седеше от другата ми страна и оживено човъркаше спомени с двама от компанията. За онова размазващо запиване на вилата, за еди-кой си даскал от художественото, как изяли заедно всичките буркани и боба от тяхната изба...

Гледах го с мокри очи и клатех глава. От толкова години сме заедно, а той още криел непрочетени страници. За веселата част ми е разказвал, даже много пъти. Но е пропуснал да сподели какви неща е правел за приятелите си. Явно не им отдава голямо значение. Те хубавите хора са така – направят добро и веднага забравят за него.

Досрамя ме. Заради всички мои неизречени прищевки – да е малко по-романтичен, по-организиран, по-подреден. По-нещоси. Имам лудия късмет да съм избрана от най-свестния мъж, когото познавам. Старомодно добър, щедър и скромен. Никога повече не бива да го забравям. Другото са маловажности.

Ако Животът има поне малко чувство за справедливост, би трябвало да прави хубавите хора щастливи.

Но понеже на Живота рядко може да се разчита, за моя Жо ще се погрижа лично. 

Миа Сердарева, "Светлоглед"

Режим Надежда

"Ако паднеш седем пъти, изправи се осем."

Японска поговорка

- Мамо, трябва да ти кажа нещо лошо – започна синът ми.

Усетих лека тревога, но не й се поддадох. Чак пък лошо... От дете на тринайсет? Най-много да се е скарал с най-добрия си приятел или да е сгафил в училище. Погледнах го с неопределено изражение и продължих да си мия чиниите.

-  Май ослепявам с едното око.

...

-  ?!

...

-  Откога така?

-  Не знам... десетина дни.

-  ... !?!?!? ...

Още преди да успея да кажа нещо членоразделно, майчинският инстинкт безцеремонно ме увери, че положението е сериозно. Не помня дали очите ми бяха отворени, но ясно видях как светът се преобръща. Кръвта се отдръпна от вените ми. Къде ли изчезна? Главата ми се замая, коленете ми омекнаха, времето спря. По ръцете ми речеше вода, която не усещах. Ушите ми бучаха – чувах само как сърцето ми се блъска в гърдите като обезумял затворник. Сигурно така се чувства човек, когато колата му лети към пропаст. Знае какво ще се случи, но няма как да го спре. Отчаяно се мъчи да се вкопчи в предишния миг, когато животът още си е вървял нормално, обаче мигът е отлетял безвъзвратно.

След няколко безкрайни секунди задишах отново, оставих чиниите и внимателно седнах на пода. Бях доста бременна, тъй че трябваше да се погрижа другото дете да не пострада, ако ми прилошее.

Събрах де що намерих самообладание в мен и чак тогава погледнах момчето си. Кико стърчеше на прага на кухнята и чакаше. В позата му имаше вина. Миличкият ми! Чувстваше се гузен, че ме тревожи...

Оттогава минаха три години и няколко операции. Изредиха се периоди на влудяваща неизвестност, плаха надежда, безсилие, отчаяние и пак надежда. После наново.

Как се свиква с мисълта, че детето ти е на път да изгуби око?

Трудно. Отначало се питаш „Защо точно моето дете?!”. Негодуваш срещу скапания си късмет. Връщаш се назад и търсиш допуснати грешки. Молиш се. Дори и да не си сигурен, че има бог. Ей така, за всеки случай – може пък и да помогне.

„Господи, моля те, моля те детенцето ми да се оправи! Ако може, прати неговите болести на мен... и ми дай сили да ги понеса...”

Но още докато молитвата се оформя в главата ти, осъзнаваш, че не става така. Всеки трябва сам да изпита и хубавото, и лошото. В това число и децата ти. А теб си те чака твоят собствен кръст: да се тревожиш, без да го показваш, да си опора, когато ти се плаче, да ги учиш да обичат живота дори когато ти е писнало от всичко.

========================

Нещастен случай.

Тя беше почти на седем, момченцето – почти на две.

Тя оцеля. Другото дете – не.

Когато й съобщиха за смъртта му, всички бяха много внимателни с нея. Някой каза: „Нали не се чувстваш виновна? Защото не си. Разбираш ли, моето момиче, не си!”

От което паметта й избра да запечата само една думичка: виновна.

И лицето на майката, погребала рожбата си.  

Странно нещо е детският ум. Непредвидимо нещо. Никой не знае как решава какво да изтрие и кое да запомни завинаги. Как ще пречупи реалността през оскъдния опит, незрелите емоции и стихийното въображение. Кога и къде ще постави удивителните, които оформят профила на бъдещата личност.

След петнайсетина години от злополуката беше останал само смътен спомен. От чувството за вина също. Белезите по тялото й още караха хората да се извръщат, но тя не позволяваше това да я потиска. Няколко отблъскващи белега бяха дреболия пред онова, което се случи с момченцето. За майка му да не говорим.

Всъщност най-големият белег не се виждаше. Той беше вътрешна рана, която никога не зарастваше напълно, дори ставаше все по-дълбока с годините. Имаше формата на страх. Най-големият й страх. Да не изгуби дете.

Страховете са като бездомните кучета: докарват болести, будят те посред нощ и колкото повече негодуваш срещу тях, толкова по-агресивни стават. Ако вземеш да ги храниш, ще те следват по петите. А пораснат ли, лошо. Докато се усетиш, и вече те водят на каишка.

Отне й още петнайсет години, но тя все пак откри начин да опитоми страха си. Вместо да се бори с него, викаше го да плаши другите й кахъри:

Парите не стигат? Нищо, нали децата ми са живи и здрави...

Ами ако остана без работа? Нищо, важното е  децата ми да са живи и здрави.

Яд ме е... Разочарована съм... Срамувам се... Боли... Дреболии! Стига децата ми да са добре, другото ще се оправи.

И така страхът й се превърна в добродетел. Вярно, очите му бяха големи. Плашещо големи. Но пък й помагаха да не изпуска от поглед важните неща.

========================

Онзи ден бях на очен лекар. Същият, който наблюдава сина ми. На края на прегледа ме погледна прямо и каза:

- Според мен твоето момче вече е загубило онова око. Не виждам начин да се оправи.

Зяпнах. Ама буквално. Стоях срещу него с полуотворена уста и очаквах всеки момент да се разсмее. Сигурно се шегуваше. Не е възможно да ти сервират подобно нещо ей така изневиделица. Просто не е възможно!

Глупости. Възможно е и още как. Изведнъж си спомних, че и друг път се е случвало шепа думи да ме оставят без въздух. Точно преди три години. „Мамо, трябва да ти кажа нещо лошо. Май ослепявам с едното око.”

Не помня как съм излязла от кабинета. Нито как съм пресичала. Краката немощно ме тътреха към вкъщи, а през това време мислите ми препускаха по тъмните, до лудост познати лабиринти на майчиния страх.

Седнах на някаква пейка, да си дам време. Имах нужда от доза изтрещяване. Голяма доза. Да излея два-три тона ярост, безнадеждност, тъга; да подъвча доброто старо безсмислено „защо!?!”. Както си му е редът. А после да преглътна всичко и да помисля как ще съм най-полезна на сина си.

Как да му помогна да премине през това несломен.

Как да му бъда опора без да се превръщам в патерица.

Късно вечерта, когато къщата спеше и дойде ред на сълзите, вече знаех какво трябва да кажа на Кико.

Че има пълното право да се сърди на късмета си.

Че ще бъда търпеливо до него, докато се набеснее и натъгува.

Че лоши неща рано или късно се случват на всички и точно тогава проличава кой от какво тесто е замесен. Силните личности приемат съдбата си мъжки и нищо не може да им попречи пак да се смеят от сърце, да обичат с цялото си същество и да са щастливи.

И се надявам той да е от тях.

Но дори да не е, аз ще си го обичам. Аз и всички истински хора в живота му.

Нещо такова. Може би на малко по-човешки език. Все пак синът ми е тийнейджър и ненавижда патетичните думи...

Така. Бях готова за най-лошия сценарий. Ако се случи, ще си припомня, че има много по-страшни неща. Например, да изгубиш дете... Докато мога да прегърна моето, срамота е да се оплаквам.

Сега вече с чиста съвест мога да се върна на режим „надежда”.