Плюсове

"Всяка монета има две страни."

Английска поговорка

– Човешко е да реагираш на лошото първосигнално, Фил. Да се завреш в някой ъгъл, докато ти мине, или да почнеш да го псуваш, мамка му и живот, пък покрай него и всичко живо, белким ти олекне. – Сигурно хич не му е до философстването ми в момента, мислеше си тя и трескаво търсеше думи, които да са му от полза. – Или да се заречеш, че вече няма да ти пука, щото непукистите не ги боли. Бронираш се отвътре и се мислиш за голям хитрец: ей ме на, недосегаем съм, нищо не може да ме нарани, нищо не може да ме развълнува. Тъжна картинка, човече. Ако нищо не те вълнува, все едно не си жив.

- Пиши ме от псуващите – изсумтя той.

„Знам, приятелю.“

- Аз съм ги пробвала и трите, плюс още няколко, дето хич не са за разправяне. Всеки си има начини да се справя с болката. Моят е да ù потърся плюсовете.

- Ооо, моля ти се! Само недей ми налива купешки позитивизъм – озъби се Фильо. – Нали не си станала като ония кухи новоизлюпени кришнарчета, дето се счупват да повтарят безумни мантри: живота бил прекрасен, видиш ли, лошото всъщност било хубаво, видиш ли, щото ме учело на нещо.

Огъваше глас и кривеше уста с бясно презрение.

– На това му викам да напудриш лайната и да ги обявиш за илюзия – не млъкваше той. – И чак да си повярваш, че лайна не съществуват. Айде нема нужда. Съществуват не ами... Колкото щеш си затваряй очите, както щеш ги наричай. Съществуват, мамицата им! И смърдят та се не трае. И точно сега са ми до шията...

Гледаше го как пали цигара от цигара. Ръцете му трепереха, раменете току щръкваха нервно напред. Онова, дето го тормозеше, го беше изпълнило целия, догоре, и той нямаше очи за друго.

Трябва да му преместя ъгъла, реши тя. Да погледне лошото по-отдалече. Както се е вторачил в него, сигурно му се вижда грамадно.

- Веднъж стигнах дъното. – Започна направо, без предисловия. Иначе нямаше да събере смелост да разчопли най-дълбокия си струпей.

Филип я погледна изненадано. Тя вдигна вежда, сплете пръсти и подпря брадичка на равнобедрения триъгълник, очертан от палците й.

- Отблизо го опознах прословутото дъно. Така хубаво го опознах, че мога да го картографирам. Кофти място. Мноооого кофти. Грозно и адски самотно. Доста време изкарах там. В нищото. Нищо не искаш, нищо не чувстваш... нищо няма смисъл. Не ти пука за нищо. Все ти е тая дали си жив. Будиш се и дишаш с нежелание. Понякога и с отвращение.

Фильо загаси цигарата и забрави да запали друга. Изчисляваше координатите си спрямо дъното. Изглежда установи, че засега е далече от него, защото изражението му омекна от облекчение, примесено със съчувствие.

- И досега се чудя как Жо издържа. Нищо не беше останало от мен, разбираш ли? Ама нищо! Бях толкова празна, че чак ме беше жал да се мразя. А той, милия, си ме обичаше. Даже и такава ме обичаше. – Усмихна се разнежено; споменът беше приятен и тя не бързаше да отгръща нататък. – Мисля, че вселената лично ми го е пратила – да ме спасява, когато се наложи. А то често се налага, с мойта слабост към фъртупкането...

- Кое?

- Фъртупкането. Сещаш се, първо витаене из облаците, фърррр... – Тя допря китките си и разлюля ръце, имитирайки криле в полет. – И по някое време туп. – Дланите ù шляпнаха тежко на масата.

Филип се ухили.  

- Дааа, това боли... А с дъното какво стана?

- Ами... един ден изведнъж ми светна – щом Жо е до мен, явно светът не иска да ме изгуби. Разбираш ли? Още бях нужна. Нужна бях на някого. Имах смисъл. И така. Хванах се за смисъла и полека-лека изплувах. Чисто нова. Чисто нова. Нищо не ме е пречиствало толкова основно, както проклетото дъно. Остърга ме до кокал, като едро ренде. Пукната илюзия не ми остави – за живота, за очакванията, за хората, за мен... Тръгнах си оттам по една гола воля. Само това имах. И Жо.

Фильо поклати глава. Беглото надзъртане към чуждото дъно за миг спука балона на собствената му безнадеждност и тя се сви до истинските си размери, а зад нея се ширна прояснен хоризонт, осеян със сродни съдби. Странно как нещастието на другите лекува нашето от самозабравяне, помисли си той. Сигурно защото ни напомня, че някой някъде се бори с нещо по-страшно. Може би страданието най-бързо се гаси със състрадание.

- И после? – попита тихо.

- После, като след прераждане. Малко по малко си станах пак аз, само че подобрена версия. Сега се познавам много по-добре. Разбрах къде са ми слабостите и къде ми е силата. И кое ми е важно. Тъпо е, че трябваше да го науча по болезнения начин, ама... то май друг начин няма. Спокойното море, разправят, не създавало опитни моряци. Сигурно. Докато не ти се обърне лодката, не знаеш колко дълго издържаш под вода.

- Как беше? Всичко, което не те убива, те прави по-силен – цитира той.

- Абе не е задължително. Може да те направи по-черноглед, по-страхлив, злобен, зъл...

Фильо се почеса, където не го сърбеше.

- Ъхъм, доста такива познавам.

- Нали? Аз пък не искам да ставам такава. Затова търся ползата във всяко зло. Ако не друго, ще погледнеш по нов начин – чисто и ясно, както се вижда само през изстрадали очи. Кой си, накъде си тръгнал, какъв искаш да бъдеш. Болката е лупа за важните неща.

========================

На петнайсет беше убедена, че всяко лошо нещо си има и добра страна.

После бащата на Иван от техния клас почина.

Дали от възрастта или от вродената ù чувствителност, преживя го като лична трагедия. Представяше си какво е да се будиш всяка сутрин с мисълта, че повече никога няма да чуеш гласа на татко си. Как всеки път, щом някой звънне на вратата, се хващаш, че очакваш да е той. Да е станала някаква идиотска грешка. Да отвориш и баща ти просто да се прибере от работа. И всеки път мрачно да си напомняш, че го няма. Няма го вече. И по гърба ти да пълзят ледени мравки, докато лицето ти се учи да изглежда равнодушно. И всичко да ти се струва безсмислено. А животът най-невъзмутимо да си продължава, все едно че нищо не е станало...

Дълго изкара така. Като призрак. Добре че краката ù си знаеха маршрута – водеха я на училище, прибираха си я вкъщи, на другия ден пак. През това време съзнанието ù беше заето да изследва дълбините на страданието. Чуждо страдание, наистина, но какво от това? Един ден ще се случи и с нея. Човек трябва да е подготвен.

Явно някои лоши неща нямаха добра страна. Смъртта със сигурност.

Накрая, в час по биология, ù избиха чивиите. Учеха за фосфолипидите, в което нямаше нищо тъжно, даже напротив – те фосфолипидите принципно бяха едни доста жизнеутвърждаващи съединения; затова никой не разбра защо тя изведнъж се разхлипа истерично. Със сълзи, сополи и някакви страховити безгласни звуци на прегракнала прахосмукачка с астматичен пристъп. Наложи се да викат училищния психолог...

Беше толкова унизително да рухне пред целия клас, че ù подейства като електрошок. Което си имаше и добра страна – съзнанието ù изплува от дълбокото. Не че болката изчезна, но стана поносима. Вече не изпълваше всичко – оставяше място за други емоции, които напираха да излязат навън да подишат. Благодарност, че баща ù и майка ù са живи. Страх, че един ден и те ще си отидат. Мъничко вина, че още не е губила любим човек, а Ванката...   
И изведнъж разбра.

Трябваше да мине през цялата тая болка, за да осъзнае каква късметлийка е – имаше си пълен комплект родители, приятели, мечти, бъдеще... Не изглеждаше кой знае какво, докато не се замислиш, че всеки момент може да изгубиш някой от ключовите елементи. Ей така, без предупреждение.

Идваше ù да изтича при техните, да ги напрегръща и да им каже, че много, ама много ги обича.

И така всеки ден. Защото някоя сутрин ще е прекалено късно.

Дали пък това не беше добрата страна на смъртта? Пробождащо – пробуждащо – напомняне, че нищо не е вечно.

========================

Фильо погледна цигарата в профил – до филтъра оставаха два-три посивели милиметра. Видяха му се достатъчни за едно последно дръпване.

- Защо ми го разказа това? – Знаеше отговора, но имаше нужда да го чуе.

- За да се довериш на оптимизма ми. Да разбереш, че не е купешки. Сама съм си го отгледала. Със сълзи съм го поливала. Много пъти е бил на умиране и винаги е намирал за какво да се хване. Разбираш ли? Плюсове има даже и на дъното. Даже и на дъното. Само дето докато си там, повече приличат на разпятия.