Летя

Първият ми полет.

По-зле – първата ми близка среща с летище.

По принцип не съм от хората с вродена грация, а на обществени места с висока плътност приличам на Шрек по цвички и балетна поличка. Бледо розова. Или ще се спъна баш в краката на някой, пред когото се напъвам да мина за човек с опит; или, докато се заплесвам по отвлечени мисли, ще избуша фронтално някоя крехка майка с детенце на ръце; или ще задам най-тъпия въпрос на седмицата, след което ще се усетя и ще довърша дамата на гишето със запазения ми за подобни случаи див заекващ смях... Ей такива работи. Нали знаеш как лекарите си разказват смешни историйки с пациенти, а продавачките в супермаркета с месеци се хилят на случки с особняци. Поне една четвърт от тия истории са за мен...

Слава богу, оказва се, че няма ограничение за свободното придвижване на шрекове и други шемети, тъй че криво-ляво минах през всички проверки на летището и сега кибича пред съответния гейт. Кибича само външно, обаче. Вътрешно клокоча от облекчение, нетърпение, въодушевление и още няколко ~ения, които не ми се занимава да идентифицирам точно сега. Сега съм снопче сетива, отворени на мах. Направо отприщени!

Спокойно: червената лампичка, дето свети в главата ми, не е сигнал за повреда. Просто съм включила на режим видеозапис: запаметявам всичко наоколо – вси-чко, – та да мога после да ти го разкажа триизмерно.

Доста хора чакат покрай мен. Всякакви. Отдясно една женица, облечена като арабка, полюшва бебе, има-няма три педи на дължина. Зад нея спортно облечени мама и татко са си разделили децата и чантите по равно. Най-шумният пътник е русоляво хлапе, което поразително много прилича на седемгодишния ми племенник. За онзи чичко с дънките и сакото бих се обзаложила, че по-често се качва на самолет, отколкото на автобус. При младежите явно са на мода куфарите с колелца и плейърите със слушалки. А ей там е седнал един, който малко ме плаши. Петдесетина годишен, очевидно сам, силно напрегнат. Или го е страх да лети, или е ял нещо развалено и отсега се бори с непоносимостта си към аеро-тоалетните, или носи бомба в сака...

Боже, ама че каръщиния би било да се гътна точно на първия си полет! При положение, че това пътуване ми сбъдва минимум три желания... Какво толкова, няма да съм първата – Леонардчо ди Каприо и той се смяташе за късметлия, когато се качи на Титаник...

Напушва ме на смях. Леееко истеричен. Оглеждам лицата около мен с припряно любопитство. Лица като лица. Средностатистически – по форма, цвят, изражение, възраст и пол – едва ли се различават от лицата на жертвите на самолетни атентати. Питам се колко ли от тези хора в момента се оглеждат за терористи.

========================

Списъкът с желанията ми се оглавява от молитва за децата, особено момчето ни, което последните три години претърпя пет операции, без да броим двете по повод счупената му заради каскадьорски гевезлъци ръка. Първата операция беше в деня, когато ме изписаха от родилно. Не успя, милото, да посрещне новородената си сестричка – докато тя напускаше болницата, за да види за пръв път дома си, той влизаше в друга болница, в друг град, за да се бори за зрението си.

Тогава с Жо си разпределихме потомството: той пое грижата за голямото дете, защото може да шофира; аз – за малкото, защото можех да кърмя.

Когато и четвъртата операция се оказа непоследна, на момчето му втръсна да се надява, а ние вече се питахме дали бихме го подложили на всичко това, ако имахме представа колко болка, разочарования и несигурност му било писано да изтегли.

Може би затова хората не виждат в бъдещето – ако знаеха колко стръмни и тежки са пътеките пред тях, половината биха се отказали още преди първата крачка. Животът явно ни щади: трупа товара отгоре ни с мярка: колкото можем да носим: нито „ох” повече. После ни дава време да свикнем с тежестта, преди да метне следващия камък в дисагите.

Все си мисля, че нямаше да се откажем. Двамата с Жо сме от типа правя-каквото-трябва-пък-да-става-каквото-ще. Единственият начин да избегнеш разкаянията: вярваш ли, че така е редно, действаш и това е.

Не че вярата те имунизира срещу прояви на слабост. Малко ли сме гънели нерви и колѐне от безсилие. Ако някога си стоял пред операционна, в която лежи детето ти, ще разбереш. Това място е пълна упойка за здравия разум. Място, където минутите поставят рекорди по продължителност, жлезите – по бълване на адреналин, а сърцата - по ситно бягане с препятствия.

Поне така си го представях. Всеки път Жо тръпнеше сам пред операционната, докато аз се опитвах да държа ръката му по телефона.

След петата операция добавих нова тема към списъка си с желания: да заема мястото до сина ни. Като не мога да поема товара на момчето, поне този на баща му да понося.

Направих каквото зависеше от мен – станах шофьор. Поне на документи. Обаче, нали знаеш, книжка кола не кара. Не помня кое мозъчно полукълбо отговаряше за ориентацията в пространството, но при мен слънцето май-май огрява само другата половина. Първите месеци шофирах като прототип на блондинките от вицовете. Имах чувството, че докато задобрея достатъчно, за да закарам сама детето до София, хората сигурно масово ще се придвижват чрез телепортация.

После дойде лято, разпищоли се от хоризонт до хоризонт и разбуди неостаряващия ми мерак за пътешествия до далечни земи. Нямаше изгледи да се осъществи в близко бъдеще, обаче...

Имах предчувствие за чудо и то взе че се случи: изпратиха ни на операция в чужбина. Този път, ща не ща, придружителят трябваше да съм аз, понеже се оправям с чуждите езици. При това, за да разбереш усещането ми за неможедабъде, полетът съвпадна с рождения ми ден!

 Повечето зрели хора не вярват, че точно на тях ще им се случи чудо. Иска им се, чакат го уж, обаче не вярват. Нещо повече – пазят се да не повярват. Ходят на пръсти из желанията си, като из минно поле, и ги дебнат да не станат я неразумно големи, я прекалено настойчиви. Нали знаеш – колкото по-високо летиш, толкова пò боли, като паднеш.

Е, и? Не е болка за умиралка, я. Виж ме мен – неожулено място не ми остана. Колко пъти оптимизмът ми е бил на изкуствено дишане, достойнството ми е кретало на куц крак, очакванията ми истерично са пищели за психоаналитик... Боли, не боли, без падане няма как, няма как да се научиш да ставаш. Разбереш ли това, ще спреш да се страхуваш от провал. Провалът е страшен, само ако позволиш да те откаже. Ти по-добре от друго се пази: да не почнеш да слагаш таван на желанията си. Да подбираш лесничките, осъществимичките, а пък другите да ги замиташ при носталгията по детските приказки. Не за друго, ами няма как да ти се сбъдне нещо, дето не си посмял да си го пожелаеш.

Аз, примерно, не си поплювам – желанията ми понякога стигат чак до небето. И ей го на – за рождения ден наведнъж ще ми се сбъднат три!

========================

Надигам се на седалката: схвана ми се дупето. Еуфорията явно не го лови – издържа на едно място не повече от петдесет и три минути, без значение дали съм го завела на барче или съм го качила на самолет. Освен това – и най-вече! – от този ъгъл виждам повече небе.  

Вече е утро. Долу земята смътнее в сиво-кафеникави нюанси. Присвивам очи и се мъча да различа релеф, река, нещо. Тц. Изглежда отдалече (дванайсетина хиляди метра, по думите на пилота) цветовете губят индивидуалност. Сякаш някое хлапе е изцъркало всички боички една върху друга, размешило ги е хууубавичко и е наплескало получения тинест цвят по цялата земна повърхност. Или може би просто трябваше да си взема очилата...

 Чакай, а откъслечните тъмни петна?... Боже, ама това са сенките на облаците!!! Имам чувството, че гледам на живо мейкинга на някой научнофантастичен филм и онова там долу е не земята, а само един що-годе реалистичен макет. Не е за вярване, но из всяко тъмно петънце сигурно щъкат хиляди сънени хора. Представям си ги как поглеждат през прозорците и си мислят – на техния си език, който и да е той – „Оффф, пак е облачно...”.

Ще ми се да им викна:

- По-ведро, ей! След малко небето ще ви се напълни със слънце!

А може би от някоя тераса ранобудно хлапе по пижама гледа към нас – едва забележима сребърна стрелкичка в дъното на хоризонта, чертаеща двойната непрекъсната линия на невидимо небесно шосе.

Сещам се как преди няколко дни зяпахме самолетите над Широка Поляна и крещяхме с децата:

-   Са-мо-лет-но-мер-пет...

И сега ми се крещи! От възторг! Какво пък, ще си покрещя наум:

-   Са-мо-лет-по-лет-четиристотин-и-пет...

Сигурно съм се ухилила като напушена катерица, защото лелката до прозореца ме замеря с втренчени погледи.

-   За пръв път се качвам на самолет – уведомявам я весело.

-   Аааа. – Тя поклаща глава с разбиране и плавно добива изражение на благодушно превъзходство. – Аз летя редовно. Последно се возих на Суис Еър. Какви самолети имат хората! Този е доста тесничък, пък и обслужването нещо...

Напомня ми на оня ол-инклузив ветеран от миналото лято. Не спря да се жалва, завалията: еднообразна му била храната, келява му се виждала аниматорката, а пък алкохолът незнамсикакво. Измъчи се, човечецът, да ни обяснява как мощно сме си прецакали почивката. А ние – цяла тумба заклети къмпингари, решили ей така, за разнообразие, да видят как е на хотел – се радвахме на всичко като деца в шоколадова фабрика. Егати аджамиите нещастни, сигурно си мислеше онзи. Викахме му БезХобестия. Гельо го кръсти така, когато се разбра, че си няма пукнато хоби, човечецът. Не му се сърдехме за зле прикритото високомерие. Щастливите хора не обръщат внимание на дреболии. А ние, аджамиите, бяхме най-върлите щастливци в онзи хотел. Може би защото нямаме нужда от лукс, за да ни е хубаво. Защото щастието ни не зависи от предмети. То си е в нас. Живее в дъното на чекмеджето със смеха, любовта и сълзите.

Тъкмо почвам да ù завиждам за мястото до прозореца, и лелката отваря вестник. Моля?! Толкова е... невъобразимо!, че ми идва да си настържа обувките на ситно ренде и най-демонстративно да ги изям! Аз се кикерча като улаво фламинго, белким видя повече небе, без да се навирам в скута ù, а тя...  Колко трябва да си претръпнал към живота, летенето и всичко останало, че да предпочетеш информираността пред птичия поглед?!

Хвърлям едно око на съседните седалки. Още трима са заболи нос в пресата. Явно е нещо нормално. Боже, моля ти се, не ме оставяй да стана нормална! Искам да държа сетивата си отприщени, а сърцето –  нащрек да изпита чисто нова тръпка от всяко малко чудо по пътя ми, без значение дали ми се случва за първи, дванайс’ти или последен път. Амин.

По прозореца има скреж, а отвън е поле от памучести облаци. Толкова са... удивителни... че ми се ще да спра да мисля, чувствам и клокоча, да се отпусна в безтегловност и да ги съзерцавам до отмала.

До отмала...

отмала...

...

Стига ми.

В главата ми се кълби любопитна идея: тук горе слънцето огрява целодневно. Ако си стъпил на земята, обаче, облаците често го крият от поглед. И ако се случи дълго да го крият, а ти вярваш сляпо на очите си, оставяш ги да те убедят, че небето свършва до надвисналото сиво. Здравият разум се опитва да ти припомни, че облаците просто пречат на светлинката да стигне до теб, но никога не са имали властта да я унищожат. Ако можеше да погледнеш няколко часа, дни, най-много две-три седмици напред – или дванайсетина километра нагоре, – щеше да се убедиш, че слънцето изобщо не те е напускало. Стои си на поста, златното, грижи се за теб, дори когато не го виждаш и търпеливо дебне пролука, за да те огрее, стопли и усмихне.

В живота е същото. Нали и той е променлив като времето... Номерът е да не смъкваш небето си до надвисналото сиво. Да пускаш погледа ти да лети нагоре с птиците или напред с упованието. И винаги, винаги да помниш, че отвъд неволите е светло и красиво.

Ето това искам да запомня от първия си полет, от днешния ден, двайсет и девети... Ай стига бе! Съвсем забравих, че имам рожден ден!!

Шантаво, шантаво начало на трийсет и осмата ми година. Ако цялата върви така, значи ме чакат къси нощи, приключения, обичайният микс от страх и надежда, и напук на страха – клокочеща, готова да изригне еуфория. Добре звучи.

След малко кацаме. Слезем ли от самолета, денят съвсем ще заприлича на одисея, а вечерта ще прекарам съвсем сама в хотелската стая – ако преди това не се изгубя някъде из Белгия... Що не взема още сега да си намисля желание. По-близичко съм до звездите, все някоя ще ме чуе.

Искам, искам...

... и... също така... да не забравя...

Ей тези пет-шест неща.

А, и да не спирам да мечтая.

Допир

По действителен случай

На сина ми

Помня, че седях до прозореца, зяпах разсеяно ту пейзажа, ту петната по стъклото и си тананиках нещо в та-тà-та-тàкт. Във влак не мога да не си пея, чувствам се извън ритъм. Дали и другите пътници така, а?

Ще ми се поне за час да съм чувец на мисли, седнал върху средния вагон на очукан влак от 90те, и да слушам как стотици мъже и жени – с костюми или без, с грижи или без, с тръпка или без, – настройват пулса на съзнанието си към дръм-енд-бейса на колелетата. Тудуп-тудуп, тарам-парам, тарам-паджик, дано-късмет, пари-успех, живот-проклет, дюран-дюран... Всеки със свое си припяване, но в такт. Стотици хора в един такт.

Точно тогава сигурно съм си припявала някое ведро буги-вуги. Според изчисленията щях да пристигна в Пловдив навреме за предпоследната мотриса и да се прибера в приличен час. Никой нямаше да разбере чак къде съм скиторила.

Докато скачах напред-назад по шарените мигове от тайното ми пътешествие – като по камъни в плитка река, – във влака се качи слаб, много висок двайсетинагодишен симпатяга с туристическа раница, която сигурно беше колкото мен. И на ръст, и на тегло. Симпатягата ми се усмихна, намърда се на съседната седалка, облегна глава и затвори очи. Доколкото можех да видя с периферното зрение. Не че не ми идваше да го позяпам. Любопитството и въображението ми веднага почнаха да се побутват с лакти. Накъде ли пътува? Колко ли интересен е животът му... Искам и аз така – пътят, свободата, раницата... Само да е по-мъничка, че с тая неговата ще съм като охлюв с двуетажна пристройка... Ех, веднъж да свърши тая гимназия...

Мдаа. Забелязал ли си как за каквото и да си мислиш, за когото и, въртиш-сучеш, неизбежно почваш да мислиш за себе си...

В Карлово слязоха всички от моя вагон. До един. Реших, че влакът прави дълга почивка и хората използват да се разтъпчат. Аз по-добре да не мърдам оттук, да не стане като миналата година в Карнобат.

Пълната липса на движение наоколо започваше да ме безпокои, когато във вагона влезе леличка в униформа на БДЖ. Щом ме видя, подскочи.

– Какво правиш тук, девойче? Това е последна гара.

– Как последна, аз съм за Пловдив. Ето ми билета!

– Не ти ли казаха, че имаш прикачване? Влакът за Пловдив тръгва след – погледна си часовника – час и четирсет минути.

Помислих, че ще припадна. Час и четирсет минути?! Значи ще пристигна кога? Точно преди последната мотриса. И ако успея да я хвана, ще съм вкъщи някъде към полунощ. Божичко, майка ми ще получи инфаркт! Трябва да ѝ звънна, да я предупредя!

Ама откъде?! За пръв път стъпвах в Карлово. По онова време нямаше джиесеми – можеш да говориш само от вкъщи, от градската поща, а ако имаш фонокарта, и от уличен телефон. Аз нямах.

Вдишах дълбоко, и още веднъж, и тръгнах след интуицията си по стръмните карловски улици. И взех че я намерих пустата поща. Една жена тъкмо заключваше вратата отвън.

– Моля ви, трябва спешно да се обадя. Само една минутка ми дайте, много ви моля!

– Съжалявам, момиче, затворено е. Ела утре, отваряме в седем. – Врътна ключа и ме заобиколи. И с крачки, и с очи. Да не види отчаяната ми физиономия, че ще вземе да ѝ дожалее.

Докато гледах след нея, над червените покриви ми се белна камбанария. Хукнах натам. Свещеник не би отказал помощ, нали така. Камо ли едно нищо и никакво телефонно обаждане. Аз, разбира се, ще си платя...

Отчето ме изслуша и без много приказки ме разкара от черквата.

Почувствах се ужасно, ужасяващо сама. Седнах на една пейка и се разревах.

Хубавото на градовете, където не познаваш никого, е че можеш да правиш каквото ти скимне по улиците, и да цивриш даже. Тия хора нито си ги виждал, нито някога пак ще ги видиш. Я чакай малко, онова там не е ли...

Същия – симпатягата с грамадната раница. Видя ме и се насочи право към мен.

– Здрасти пак. Какво се е случило? – И ми подаде кърпичка.

Избърсах сълзите, тръгнах да казвам "нищо", но се усетих колко тъпо ще прозвучи и взех, че си признах.

– Ела, ще се обадим на майка ти с мойта фонокарта. Пред пощата има телефон. После може да чакаме влака заедно, и аз съм за Пловдив.

– Защо ми помагаш – попитах, докато крачехме към пощата. В главата ми вратата на черквата се затръшна отново.

– Защото мога – отвърна кратко той и смени темата. Основателна причина, помислих си и предпазливата ми благодарност - хоп! - порасна в доверие.

Фонокартата му се оказа на червено. Един междуградски разговор щеше да я занули.

– Не, не, няма да изхабя последните ти стотинки. – Извадих картата от телефона и му я подадох. – Връщам се на гарата, идваш ли?

– Не мърдам оттук, докато не се обадиш – изтърси той. Погледнах го, изглеждаше сериозен. Спомням си, че ми стана сюрреалистично. Непознат град, особняк, който се държи като най-добрия ми приятел... И беше толкова висок, боже мой, отблизо още повече. Досега не бях разговаряла с нищо толкова високо. – Хайде, че накрая ще изпуснем влака.

– Добре тогава. Става ли да застанеш малко по-далече? Не мога да лъжа, докато ме слушаш.

Нашите знаеха, че съм у приятелка в Пловдив. Иначе нямаше да ме пуснат. Още пред църквата бях намислила какво ще кажа, поех дълбоко въздух, набрах номера и предотвратих инфаркта.

Той и раницата му ме чакаха облегнати на една улична лампа на отсрещния тротоар.

– Току-що спаси живота на майка ми, благодаря. – Подадох му картата. – Останаха седем стотинки. Колкото да кажеш здрасти. Или идвам.

– И за обичам те ще стигнат – ухили се той.

– Стига да не е междуградски...

Смехът бутна и последните ми барикади. До Пловдив не спряхме да говорим.

Разказа ми, че тръгнал да обикаля приятелите си из цяла България. От три седмици пътувал на стоп, днес решил ей така, за разнообразие, да се качи на влак. Решил, друг път, помислих си. Нещо го е пратило да ми помогне. Още не знаех как да го наричам това нещо: провидение, случайност, Бог...

Иначе бил музикант, свирел в група: Аеродизиак. За пръв път ги чувах, а те момчетата явно си скъсваха китарите от концерти, и всеки концерт беше кълбо от историйки. Имаше историйки за музиканти, които познавах от телевизията. Че и за някои от идолите на онова време. Слушах го с ей такива уши! Кой, оня китарист с очилата? Гол по Витошка, само с една хавайска мини-поличка от кренвирши? Заради бас! На четирсетия си рожден ден! Стига бе... Скоро го даваха по "Панорама". Изглеждаше така улегнал и скучен...

Барабанистът на група Хикс толкова ненавиждал басиста на група Игрек, че наел група студенти от художествената академия да изрисуват новичката му кола с потресаващо реалистични курешки.

От историйките с момичета ме досрамя. Ето, значи, на какво основание момчетата очакват да сме лесни.

Приятелства и предателства, свирепи амбиции, купони, мръсни номера, тесни душици и широки сърца – от всичко имаше в живота на музикантите. До един момент съзнанието ми с деловодителска вглъбеност пренаписваше и пренареждаше представата ми за тях, после осъзна, че цялата представа е погрешна. След още няколко историйки се отказа да гради нова – музикантите бяха толкова различни, колкото и хората въобще. Как да ги вкараш всичките в една представа? И защо.

Дотогава не бях забелязала, че съзнанието ми си умира да подрежда нещата и хората по невидими, прилежно надписани рафтове. Отдадох го на пословичния за девите стремеж към порядък. Години по-късно разбрах, че го прави за собствено успокоение: картотекираният свят изглежда по-предвидим, следователно – по-безопасен.

– Чудя се дали да те питам нещо. – Стояхме облакътени на един от прозорците на коридора. Вагонът беше почти празен, ние и още двама-трима души. Бяхме си оставили багажа през две купета. Навън беше тъмно, вятърът правеше от косата ми опашка на хвърчило. До Пловдив оставаха трийсетина минути. – Ако не те питам, после ще ме е яд. Как се казваш?

Той се засмя и вдигна рамене:

– Как искаш да се казвам?

– Ммм... няма значение. Виктор например.

– Окей, значи съм Виктор. Приятно ми е. – Стиснахме си ръцете. – Ами ти?

– Как искаш да се казвам? – скочих в играта и аз.

– Нека да си Изабела.

– Ехааа! За пръв път имам такова хубаво име!

– Може ли да те наричам Бела?

– Колко италианско! Наричай ме.

– Е, Бела, нямаме много време. Искам да ми разкажеш нещо лично. Например, имаш ли сродна душа?

Като каза "лично", помислих, че ще ме пита за годините, откъде съм, имам ли си гадже... а той взе че нагази две нива по-навътре в личното.

Какво пък.

– Имам, кръвни братя сме. Казва се Боряна. – Той ме гледаше с любопитство. – Представѝ си две четиринайсетгодишни момичета, изтъпанчени на висока скала, вятър в косите, авантюризъм в очите и едно тъпо ножле. Очаквахме да мине гладко и героично като в индианските книги, а пък то... непохватна работа – треперехме и се смеехме като гламави от адреналина, по няколко джазги си направихме, докато успеем да си пуснем кръвчица, после допряхме ръце и гледахме как нейните и моите капки се сливат, и официално си станахме нещо единствено. Не заради кръвта, разбира се – заради вълнението. Нямаше нейно и мое вълнение, беше общо. Едно.

Надали нещо свързва двама души така, както чувство, което са преживели заедно.

– Обичах разговорите ни – продължих на глас. – Винаги изваждаха нещо ново от нея, от мен, от познатото. И тъй като нямаше как да се мъкнем по цял ден двечките, започнах да си бъбря с нея наум. Да ти кажа, душата не прави разлика. Можеш да си приказваш с някого и даже да го гледаш в очите, а душата ти в това време да си говори с друг. С кого от двамата си повече, а?

Виктор кимаше замислено.

– Моята, така да се каже, ми проговори благодарение на Боряна. Преди това я караше нечленоразделно: от радост цвъртеше, от болка бучеше. Толкова. Трябвало да дойде някой като мен, сродна душа да дойде, да усетя нишките между нас, да ме дръпнат навътре, навътре, към дълбокото ѝ, да поискам да надникна там и чак тогава най-накрая да открия, като в огледало, че това дълбокото и аз го имам. И в сравнение с душното хранилище, където съзнанието ми не спира да картотекира света, за да го проумее, дълбокото ми е цяла вселена. И за пръв път съвсем съзнателно да пожелая да я опозная. Със сродната душа за спътник.

Слушах се с изненада. Обикновено не говорех така. Глупости, никога не говорех така. Нещо в това момче изваждаше от дълбокото ми непозната особа. Съдейки по мислите ѝ, пък и по думите, които за пръв път излизаха от устата ми, не изглеждаше да се е пръкнала току-що. Живяла си е, значи, някъде из необходените територии в мен. Но защо си е мълчала досега?

Неволно се сетих за Лени. Това момиче ми действаше като лунапарк: попаднех ли в магнитното поле на усмивката ѝ, моментално ме обладаваше едно жизнерадостно, кикотливо същество, което много, ама много обичах да бъда.

Коцето задействаше философа в мен.

Около Теа ме избиваше на поезия.

Пепо отключваше чувството ми за хумор.

С Джина се превръщах в особнячка с афинитет към мистичното.

Като че ли в мен съжителстваха няколко личности и всяка от тях изплуваше на повърхността само при допир до някой от нейната порода.

И ако Виктор не беше се появил така рязко от нищото, кой знае кога – и дали – щях да открия, че съдържам и тази особа.

– Е, как върви опознаването? – Гласът му ме дръпна обратно във влака.

– Знаеш ли, току-що осъзнах, че с колкото повече различни хора общувам, толкова по-добре опознавам собствените си потайности.

– Всеки осветява различно пространство в теб – кимна Виктор. – Не само всеки човек – всяка песен също.

И всяка книга, помислих си. И всяко преживяване...

Затворих очи. Видях се като блещукаща малка вселена, пълна със залежи на небе, земя и материя, с отпечатъци от думи и усещания от предишни срещи. Видях как се нося по личната си траектория из земната душосфера, оглеждам се във вселените край мен, повечето изобщо не ме забелязват, с други кръстосваме погледи и понякога погледите са фенерчета, насочени навътре, към залежите...

- Какво стана с Боряна?

- Премести се в друг град, после в друга държава. От време на време си пишем. Още сме си огледало.

Светлините на Пловдив се втурнаха към прозореца и след минутка затичаха пред очите ни.

– Хайде да взимаме багажа, да не си изпуснеш мотрисата – сръчка ме Виктор. – Ще те изпратя.

Якето ми го нямаше в купето.

– Kак така... ей тук го закачих... кой... – заеквах невярващо. Всичко ми беше в якето – паспорта, парите...

Виктор, нахлузил огромната си раница, ме погледна, разбра какво е станало, озърна се трескаво и изхвърча от влака. Хукнах след него, но скоро го изгубих от очи.

Спомням си как стоях насред перона по блуза, безсилие и глупава надежда. Спомням си как треперех.

Той се върна запъхтян и мрачен.

– Съжалявам, не успях да го настигна. Ела да ти вземем билет.

Понечих да се възпротивя, но нямах избор.

– Как ще ти благодаря? За втори път ме спасяваш.

– Ще ти оставя телефона си. До месец се прибирам в Русе. Някой ден може да ми звъннеш, ще се радвам да те чуя.

Преди да се кача в мотрисата, ми подаде сгънато на четири листче от тефтер и внезапно се разбърза. Усетих нетърпението му. Хайде, чао, кратко помахване и изведнъж – сама. Не просто сама – нецяла. Като нагризана ябълка. Парче от мен тръгна с него. Изабелата ми. Знаех, че ще се върне – и друг път мои късчета са хуквали след сродна вселена, особено когато дълго са я чакали. Въпреки това ми стана криво. Неутолено едно.

Тръшнах се на първата седалка и разгънах листчето. Вътре имаше петдесетолевка.

– Боже! – възкликнах на глас и празният вагон ме зяпна с всичките си прозорци.

Петдесет лева бяха повече от джобните ми за два месеца.

"Купи си яке за спомен от Росен", пишеше на листчето. Отдолу имаше телефонен номер.

Росен от Русе. След месец и един ден му се обадих.

– Търся Виктор... ъъъ тоест Росен...

– Оооо, Бела, здравей! – разсмя се той отсреща.

Явно само с мен е бил Виктор.

Така и не се срещнахме повече, но той си е от любимите ми фенерчета – светна ме, че съдържам Изабела. Само дето тя се завря в тайника си и не излезе оттам с години. Не успявах да я измъкна нито с дълбоки размисли, нито с дълбоки разговори, а разговарях с де що интересни особи ми попаднеха в траекторията.

От време на време я хващах да наднича в книгите ми, особено докато четях за присмехулника. Опитваше се, милата, да говори с Харпър Ли между редовете. Но не беше като с Виктор. Не беше.

Дали майка ми нямаше това предвид, когато ми повтаряше, че човек не може сам, човек без хора дори себе си не може да бъде като хората.

– Кое себе си – попита Мила пет минути след като се запознахме. За нея колко имам да ти разправям... Цяла книга е тя, минимум четирилогия. – Бас държа, че имаш няколко. Едното май е от ония уморителните, дето постоянно се опитват да те видят през погледа на околните.

И за пръв път от Виктор насам Изабела изплува, надникна през очите ми, огледа Мила с възхищение, след което ми направи спешна диагностика.

– Позна! – възкликна със собствения ми глас. – Определено имам такова себе си. В момента гори от любопитство да разбере какво още виждаш, така като ме гледаш. А имам и едно друго, дето много иска да те гушне, обаче останалите не дават, защото си щяла да ме помислиш за куку.

– Рядка откровеност – заключи Мила, когато спря да се смее. – Сигурно вярваш, че повечето хора са добри.

– Знам, че са. – отвърнах. – След всички изумителни човеци, които съм срещала...

Росен, Боряна, Лени, Теа... Заря от лица в небето на съзнанието ми. Допирите до тия хора ме изграждаха.

– Е... Всеки ги среща, но малко имат очи за изумителното – възрази Мила. Подозирам, че чуваше мислите ми, защото добави: – Ние сме не просто сбор от нещата и хората, които ни се случват. Сбор сме от ония им страни, които

– ни впечатляват – довършихме в един глас.

Изабелата в мен - хоп! - и омекна от доволство. Направо се втечни.

Дали и другите хора така, а? Дали всеки има в дълбините си по една Изабела? И по един Виктор? И въобще, същите залежи на възможни себесита като мен? И като теб?

Каменно лице

"Лицето е маска; погледни зад него."

Американска поговорка

Като малка обожавах индианските книги. Четях ги с настървение, понякога по цели нощи. Исках да приличам на индианец. Да мисля като индианец, да се държа като индианец, да се движа като индианец. В краен случай индианка. Исках да усвоя всичките им умения. Книгите се превърнаха в учебници по практическа индианология. Така започна дългогодишната ми одисея на пишман червенокож от племето Двалевикрака:

Обикалях из горите и се мъчех да докарам безшумната походка на Винету. Дали бях безнадеждно тромава или пустите смолянски дървета нарочно ме гъбаркаха с прекалено шумливи клонки, клечки и листаци, не знам. Веднъж ми хрумна, че е трудно да се разбере как напредвам, понеже самата гора, с всичката си флора и фауна, през деня е доста бъбрива. И реших да пробвам нощем.

Нали бях тръгнала да се поиндианчвам, престраших се. Имаше луна и нещата се виждаха изненадващо добре. Нашият блок, кариран от тъмни прозорци, стръмното надолу към дерето, поточето, загатнато от мимолетни лунни отблясъци, поляната, където се събирахме да свирим на китари, склонът, по който се пързаляхме с шейни през зимата... Всичко спеше. Чуваше се само отдалечаващото се гърголене на рекичката. И стъпките ми – меко, приглушено, но се чуваха. Въпреки че сърцето ми бумтеше като парен влак и ушите ми пищяха от адреналин.

Шмугнах се в гората. Най-предпазливото шмугване в историята. Беше тъмно като в пещера. Трябваше да се досетя – дърветата не пускаха дори слънцето да наднича под полите им, какво оставаше за луната. Направих няколко опипващи крачки в непрогледното, изподрах се на невидими клони, вдигнах шум колкото два броя мечки гризли, страдащи от сомнамбулизъм, и мъдро реших да си ходя преди да съм си избола очите.

Стана ми ясно, че в промъкването няма да достигна индиански висоти, та реших да се преквалифицирам в следотърсач. Среден три. За няколко месеца успях да различа единствено следите на котето, което със сестра ми криехме под дивана в кухнята. Котешки лапички, топнати в засъхнало мляко, върху тъмножълт балатум на кафяви фигурки. Не особено трудна задача. Все пак мяучето извади късмет, че попаднах на следите му навреме и смогнах да ги залича преди мама да се прибере. Тя не си падаше по индианските книги, но пък имаше вроден следотърсачески талант. Егати.

Като оставим настрана типичните индиански добродетели, които все още усвоявам, справих се прилично само с една практическа дисциплина: каменно лице.

Всъщност „прилично” е прекалено скромна думичка за такова гигантско постижение, като се има предвид, че лицето ми по рождение си беше точно обратното на „каменно”. Много хора са го наричали „страшно изразително”. Чак страшно рядко е било, но изразително беше със сигурност. Всяко чувство, всяка мисъл – дори най-летливите – се изписваше на физиономията ми до последното обстоятелствено пояснение, барабар със запетайките и удивителните. Ходи скрий нещо, ако можеш. Тц. Сърце, душа, съзнание, всичко ми беше на показ, в профил и анфас. Пред приятели хайде, ама с другите понякога се получаваше неловко.

Хубавото е, че каменно лице може да се тренира навсякъде, по всяко време. Ако някой, примерно, те обиди, вместо да се разфучиш или по-лошо – да ревнеш, заглаждаш мислено всяко мускулче на физиономията си, отпускаш стиснатите зъби и го поглеждаш равно и бавно. Отвътре може да бушуват урагани, обаче отвън си гранит. И хем излизаш с достойство от ситуацията, хем оставяш другия да преглъща смутено.

Каменното лице се оказа практично и в домашни условия. Така де, понякога човек има нужда да избяга за малко. Не непременно навън, може и навътре. Особено ако си тинейджър, нетърпелив да измечтае всички мечти, да изпита всички чувства, да разгадае всички истини без да му се бъркат. Забавно е да си едновременно в стаята при семейството и някъде другаде, където ти щукне, и никой да не подозира. Тръпка има някаква.

Друг е случаят, ако гледаш късен филм с вашите и ония от телевизора почнат да се натискат. Усещаш бегли погледи и припряно надяваш безразличната физиономия, но парещото червено от носа до ушите трудно можеш да го скриеш. Поне при мен е така.

А най-голям зор виждах да маскирам радостта. Заглаждаш, заглаждаш бузите, преглъщаш надигащия се кикот, ама радостта е палавница – все ще намери откъде да те погъделичка. Я ъгълчетата на устните ти ще подръпне, я ноздрите ти ще издуе като парашути, я раменете ти ще затресе. Накрая почти винаги ме надвиваше. Изригваше от кратера на устата ми и се изливаше върху горкото местно население под формата на луд смях. Понякога не ù стигаше това, ами и от очите ми потичаше... В такива моменти не се чувствах победена, а лека. Балонче хвърковато. Реех се из въздуха, а неуспехите приличаха на излишен товар, изхвърлен зад борда.

След години овладях и радостта. Може би защото стана по-сдържана. Късните филми вече не ги гледах с нашите, пък и все по-малко неща можеха да ме изчервят, тъй че най-сетне получих пълно шест по каменно лице. Практикувах го постоянно, криех си се зад него с часове. В един момент даже нямаше какво да крия – мечтите ми се сбъднаха, за нови ме мързеше, чувствата ме уморяваха, а повечето истини се оказаха досадни, – но безизразната маска ми беше толкова удобна, че си я носех ей тъй, по навик.

http://mysolutionsmagazine.com/the-mask-we-wear-the-mask-we-become-2/

Веднъж Жо ме попита:

-  За какво си мислиш като гледаш така сърдито?

Сърдито ли? Че аз така си гледам. Докато го казвах, се сетих, че напоследък и други ме бяха питали същото.

!?

Отидох да се погледна в огледалото.

Наистина изглеждах сърдита! Егати.

Явно бях прекалила с тая маска. Може би ù беше изтекъл срокът на годност, не знам, но не ми харесваше как ми стои. Трябваше да се отърва от нея.

Мъчнотия. Оказа се, че безразличието не само се беше срастнало с физиономията ми, ами и навътре попило. Пък аз се чудя защо ми е толкова трудно да се зарадвам. И да се разсмея. И да се разплача. И да фантазирам. И да се възхитя. И да се развикам... Не, не, това си го можех. Викането караше мълчаливи денонощни дежурства в гърлото ми, готово да замести каменното лице по спешност – в момента, в който ми писне да не изпитвам нищо. Сигурно затова безразличието ми напоследък изглеждаше сърдито.

О, велики Маниту, къде сбърках?

Препрочетох най-най-най-любимата си индианска книга и разбрах. Бях се оставила на течението. Онова гъсто и лепкаво като петмез, хем бавно, хем бързо, самодоволно и самодостатъчно течение, което те завлича там, където времето сякаш е спряло, животът ти се струва безкраен като във вечните ловни полета, а основните ежедневни удоволствия се заключават в това да се наспиш и да се наядеш. Жалка история.

Имах нужда от цел. Нещо да търся, да преследвам. Нещо да палне фитила на страстта ми. Животът без страст се оказа сапунена опера – муден, сладникав и затъпяващо предвидим.

Започнах по-силно да прегръщам, по-шумно да се смея, по-осъзнато да слушам, по-надълбоко да гледам, по-пъргаво да мисля и по-малко да спя. Лека полека страстта ми се разгоря до червено, а покрай нея запламтяха всевъзможни емоции и се пръкна цяло котило новородени мечти.

Физиономията ми си върна част от някогашната изразителност, тъй че почти всичко искрено и лично пак ми е на показ. Нека. Каменното лице не мисля да го слагам повече. Предпочитам да съм твърде шумна, свръхемоционална, инфантилна или малко луда, но не и безразлична. Безразличният човек е окаян дух, изгубил смисъла на съществуването си. Пуст вигвам. Пресъхнала река. Дим без огън.