Режим Надежда

"Ако паднеш седем пъти, изправи се осем."

Японска поговорка

- Мамо, трябва да ти кажа нещо лошо – започна синът ми.

Усетих лека тревога, но не й се поддадох. Чак пък лошо... От дете на тринайсет? Най-много да се е скарал с най-добрия си приятел или да е сгафил в училище. Погледнах го с неопределено изражение и продължих да си мия чиниите.

-  Май ослепявам с едното око.

...

-  ?!

...

-  Откога така?

-  Не знам... десетина дни.

-  ... !?!?!? ...

Още преди да успея да кажа нещо членоразделно, майчинският инстинкт безцеремонно ме увери, че положението е сериозно. Не помня дали очите ми бяха отворени, но ясно видях как светът се преобръща. Кръвта се отдръпна от вените ми. Къде ли изчезна? Главата ми се замая, коленете ми омекнаха, времето спря. По ръцете ми речеше вода, която не усещах. Ушите ми бучаха – чувах само как сърцето ми се блъска в гърдите като обезумял затворник. Сигурно така се чувства човек, когато колата му лети към пропаст. Знае какво ще се случи, но няма как да го спре. Отчаяно се мъчи да се вкопчи в предишния миг, когато животът още си е вървял нормално, обаче мигът е отлетял безвъзвратно.

След няколко безкрайни секунди задишах отново, оставих чиниите и внимателно седнах на пода. Бях доста бременна, тъй че трябваше да се погрижа другото дете да не пострада, ако ми прилошее.

Събрах де що намерих самообладание в мен и чак тогава погледнах момчето си. Кико стърчеше на прага на кухнята и чакаше. В позата му имаше вина. Миличкият ми! Чувстваше се гузен, че ме тревожи...

Оттогава минаха три години и няколко операции. Изредиха се периоди на влудяваща неизвестност, плаха надежда, безсилие, отчаяние и пак надежда. После наново.

Как се свиква с мисълта, че детето ти е на път да изгуби око?

Трудно. Отначало се питаш „Защо точно моето дете?!”. Негодуваш срещу скапания си късмет. Връщаш се назад и търсиш допуснати грешки. Молиш се. Дори и да не си сигурен, че има бог. Ей така, за всеки случай – може пък и да помогне.

„Господи, моля те, моля те детенцето ми да се оправи! Ако може, прати неговите болести на мен... и ми дай сили да ги понеса...”

Но още докато молитвата се оформя в главата ти, осъзнаваш, че не става така. Всеки трябва сам да изпита и хубавото, и лошото. В това число и децата ти. А теб си те чака твоят собствен кръст: да се тревожиш, без да го показваш, да си опора, когато ти се плаче, да ги учиш да обичат живота дори когато ти е писнало от всичко.

========================

Нещастен случай.

Тя беше почти на седем, момченцето – почти на две.

Тя оцеля. Другото дете – не.

Когато й съобщиха за смъртта му, всички бяха много внимателни с нея. Някой каза: „Нали не се чувстваш виновна? Защото не си. Разбираш ли, моето момиче, не си!”

От което паметта й избра да запечата само една думичка: виновна.

И лицето на майката, погребала рожбата си.  

Странно нещо е детският ум. Непредвидимо нещо. Никой не знае как решава какво да изтрие и кое да запомни завинаги. Как ще пречупи реалността през оскъдния опит, незрелите емоции и стихийното въображение. Кога и къде ще постави удивителните, които оформят профила на бъдещата личност.

След петнайсетина години от злополуката беше останал само смътен спомен. От чувството за вина също. Белезите по тялото й още караха хората да се извръщат, но тя не позволяваше това да я потиска. Няколко отблъскващи белега бяха дреболия пред онова, което се случи с момченцето. За майка му да не говорим.

Всъщност най-големият белег не се виждаше. Той беше вътрешна рана, която никога не зарастваше напълно, дори ставаше все по-дълбока с годините. Имаше формата на страх. Най-големият й страх. Да не изгуби дете.

Страховете са като бездомните кучета: докарват болести, будят те посред нощ и колкото повече негодуваш срещу тях, толкова по-агресивни стават. Ако вземеш да ги храниш, ще те следват по петите. А пораснат ли, лошо. Докато се усетиш, и вече те водят на каишка.

Отне й още петнайсет години, но тя все пак откри начин да опитоми страха си. Вместо да се бори с него, викаше го да плаши другите й кахъри:

Парите не стигат? Нищо, нали децата ми са живи и здрави...

Ами ако остана без работа? Нищо, важното е  децата ми да са живи и здрави.

Яд ме е... Разочарована съм... Срамувам се... Боли... Дреболии! Стига децата ми да са добре, другото ще се оправи.

И така страхът й се превърна в добродетел. Вярно, очите му бяха големи. Плашещо големи. Но пък й помагаха да не изпуска от поглед важните неща.

========================

Онзи ден бях на очен лекар. Същият, който наблюдава сина ми. На края на прегледа ме погледна прямо и каза:

- Според мен твоето момче вече е загубило онова око. Не виждам начин да се оправи.

Зяпнах. Ама буквално. Стоях срещу него с полуотворена уста и очаквах всеки момент да се разсмее. Сигурно се шегуваше. Не е възможно да ти сервират подобно нещо ей така изневиделица. Просто не е възможно!

Глупости. Възможно е и още как. Изведнъж си спомних, че и друг път се е случвало шепа думи да ме оставят без въздух. Точно преди три години. „Мамо, трябва да ти кажа нещо лошо. Май ослепявам с едното око.”

Не помня как съм излязла от кабинета. Нито как съм пресичала. Краката немощно ме тътреха към вкъщи, а през това време мислите ми препускаха по тъмните, до лудост познати лабиринти на майчиния страх.

Седнах на някаква пейка, да си дам време. Имах нужда от доза изтрещяване. Голяма доза. Да излея два-три тона ярост, безнадеждност, тъга; да подъвча доброто старо безсмислено „защо!?!”. Както си му е редът. А после да преглътна всичко и да помисля как ще съм най-полезна на сина си.

Как да му помогна да премине през това несломен.

Как да му бъда опора без да се превръщам в патерица.

Късно вечерта, когато къщата спеше и дойде ред на сълзите, вече знаех какво трябва да кажа на Кико.

Че има пълното право да се сърди на късмета си.

Че ще бъда търпеливо до него, докато се набеснее и натъгува.

Че лоши неща рано или късно се случват на всички и точно тогава проличава кой от какво тесто е замесен. Силните личности приемат съдбата си мъжки и нищо не може да им попречи пак да се смеят от сърце, да обичат с цялото си същество и да са щастливи.

И се надявам той да е от тях.

Но дори да не е, аз ще си го обичам. Аз и всички истински хора в живота му.

Нещо такова. Може би на малко по-човешки език. Все пак синът ми е тийнейджър и ненавижда патетичните думи...

Така. Бях готова за най-лошия сценарий. Ако се случи, ще си припомня, че има много по-страшни неща. Например, да изгубиш дете... Докато мога да прегърна моето, срамота е да се оплаквам.

Сега вече с чиста съвест мога да се върна на режим „надежда”.