"Умее да обича онзи, който не забравя."
Италианска поговорка
Жо има нереално много приятели от времето, когато не съм го познавала. С повечето се виждат през една-две високосни години, но всеки път си говорят така, сякаш никога не са се разделяли. Отстрани приличат на загадъчно братство със собствен светоглед, собствена история и тонове общи спомени. Общи, в смисъл че са сглобявани съвместно, понеже болшинството участници в събитията имат бели петна от шестата чашка нататък. Всъщност не само спомените, повечето неща са им били общи – деляли са квартири, храна, музика, купони...
Все съм си мислела, че затова се обичат толкова: как да не обичаш човек, с който си прекарал някои от най-легендарните джамборета в хрониките на смолянското художествено!
Завиждала съм им – за преживяванията, свободното мислене, усещането за принадлежност... Но най-вече защото са познавали тогавашния Жо: младо музикантче с око на художник, луд по спорта, алпинизма, спелеологията и фотографията, с непокорен перчем и блеснал поглед зад неподражаеми кръгли очилца. Уникален симпатяга.
Горе-долу такъв го видях, когато се намерихме. Е, перчемът го беше понапуснал. По онова време носеше косата си на плитчица в стил Шон Конъри и изглеждаше порядъчно улегнал. На двайсет и три вече беше грабнал мъжките си отговорности с две ръце и заради тях бе позагърбил любимите си занимания. Тогава си мислехме, че е временно.
Ама не. Ей го, станаха деветнайсет години.
Отначало си представяхме, че животът ни ще е пълен с приключения. А каква стана тя... Докато изпонасвършим каквото трябва, те и силиците ни, и времето за приключения се изчерпали. И така всеки ден. Като погледнем напред, бъдещето ни е заприличало на детска стая, пълна до коляно с отложени желания. Някои забравени, други с изтекъл срок на годност... И такива, от които откровено сме се отказали: къде заради липса на възможности, къде защото не пасват на все по-непретенциозното ни съществуване.
Не е вярно, че хората не се променят. Човек се променя по мъничко всеки път, когато забрави какво го кара да се чувства жив. Докато от светлинката в очите му не остане само мъждукаща носталгия. А най-тъжното е, че точно тази светлинка е накарала някой да се влюби в него.
Струва ми се противоестествено да разобичаш някого, обаче ако светлинката му угасне – или пък твоята – като нищо може да забравиш защо си го обичал.
И на нас със Жо са ни помръквали очетата. Неведнъж са давали на късо, когато животът ни е заливал със студени душове. И не само. От умора, от разочарование. От илюзията, че ниските очаквания са признак на помъдряване...
Случвало се е тайничко да го наблюдавам и да се напъвам да се сетя какво ни събра. Помня чувството, но не и откъде се пръкна. А това си е важно. Особено ако държиш да събудиш залинели тръпки.
Най-неочаквано Светлето ми припомни.
- Знаеш ли защо толкова го обичам твоя мъж?
Вдигнах вежда и се наместих по-близо до нея, за да чуя всяка думичка през шумотията в бара.
- Той си ми беше като брат. Сродна душа. Всичко съм му казвала, ама всичко. А колко неща е правил за мен... Ако знаеш как ми липсваше, като влезе в казармата... Направо...
Гледах я от педя разстояние. Цялото й лице търсеше точните думи. А нямаше нужда – изражението й казваше достатъчно.
- Сещам се за една случка, дето никога няма да я забравя. Бяха го пуснали в полагаема. Декември месец, студ на кутийки. Седим си двамата на една пейка, пък аз нямам зимно яке и треперя като циганче. По едно време минава Сиса от горния клас, а палтото й дебело, дебело, само като го погледнеш и ти става топличко. Зяпам аз след нея с явна завист и му викам: „Ех, Жорка, да имах едно такова палтенце...”
Усмихнах й се тъжно. Аз съм късметлийка – досега не съм оставала без топли дрехи. Мога само да гадая през какво е минала. Като знам какви са зимите в Смолян...
- След няколко дни ми се обажда – продължи Светлето.
- Кой?
- Мъжът ти. Ела у нас, вика ми, имам изненада. Отивам аз у тях и гледам на дивана – същото палто. Чисто ново: с етикет, с всичко. Намерил го в някакъв магазин и ми го купил, представяш ли си! С паричките, дето техните му ги оставили за ядене!
Очите ми за миг преляха. Не било само заради големите купони, значи. И заради голямото сърце било...
- Можеше да ги похарчи за какво ли не тия парички, разбираш ли – обясняваше Светлето. – Да си вземе нещо човека. Да си направи кефа. Толкова месеци забит в тая казарма... Другите като излезеха, ходеха по заведения, удряха го на живот. А той...
Жо седеше от другата ми страна и оживено човъркаше спомени с двама от компанията. За онова размазващо запиване на вилата, за еди-кой си даскал от художественото, как изяли заедно всичките буркани и боба от тяхната изба...
Гледах го с мокри очи и клатех глава. От толкова години сме заедно, а той още криел непрочетени страници. За веселата част ми е разказвал, даже много пъти. Но е пропуснал да сподели какви неща е правел за приятелите си. Явно не им отдава голямо значение. Те хубавите хора са така – направят добро и веднага забравят за него.
Досрамя ме. Заради всички мои неизречени прищевки – да е малко по-романтичен, по-организиран, по-подреден. По-нещоси. Имам лудия късмет да съм избрана от най-свестния мъж, когото познавам. Старомодно добър, щедър и скромен. Никога повече не бива да го забравям. Другото са маловажности.
Ако Животът има поне малко чувство за справедливост, би трябвало да прави хубавите хора щастливи.
Но понеже на Живота рядко може да се разчита, за моя Жо ще се погрижа лично.
Миа Сердарева, "Светлоглед"
