"Истинската религия е в сърцето.”
Кашмирска поговорка
Вярвам в онова, което съм видяла с очите си. Особено със затворени очи.
В шепота на скритите ми рани, прозаично наричан житейски опит.
В интуицията, която не признава външност, думи и общоприетости, а само есенното преброяване на хубавото и лошото.
Остава ми да се отскубна от най-пленителната неистина – удобното самозалъгване. Всеобщ любимец. Сладкодумен симпатяга. Казва ти каквото искаш да чуеш, крепи те с обещания, успокоява страховете ти. По-леко се живее с него.
Предпочитам осъзнатото пред лекото. Нали съм оптимист, все си мисля, че истината ще се окаже красива. Или поне добра. Че всичко има смисъл. Дори не питам какъв: достатъчно ми е да вярвам – отвъд съмнение, – че смисъл има.
Ето в какво вярвам отвъд съмнение, иначе казано знам.
Знам, че ми е поверена една ефирна живинка. Безплътна и неотлъчно моя като сянката ми, но топла и светла. Тя е топлото и светлото в мен. Мъничка, а необятна. Крехка, а жилава.
Знам, че й харесва да я наричам душа.
http://4.bp.blogspot.com/
Усещам как набъбва от гордост, когато съм щедра. И от щастие, когато съм благодарна.
Смехът я пречиства. Сълзите също.
Прегръщам ли, превръща се в море от умиление, надига се в гърдите ми, разлива се по ръцете ми и плиска целувки по кейовете на сгушения в мене пристан.
Обичам ли, разпъпва се и избуява. И замирисва на вечност.
Тя ме прави човек в добрия стар смисъл на думата. Прави ме част от човечеството в най-чистия му вид – такова, каквото е по призвание: огромна пищна градина от живинки, създадени да цъфтят едно от друго в сезони на взаимност. Или да вехнат в самота.
Знам, че душицата ми обожава, когато спра да тичам, укротя времето в мен, умълча бремето в мен, затворя очи и се вгледам току зад тънката ми граница, и разкъсам с поглед паяжините на егото, пластовете маловажности, коричките кал, с която светът ме е замерял, и най-сетне открехна прозорчето към родното й място. Невъзможно красиво. Безбрежие от приглушен лазур. Очите ми утихват, утолени; гърдите ми вдишват простор. Душата ми е в покой. У дома. Там
тревогите стават лечими,
копнежите докосват сбъдването си,
щастието е фундаментално свойство на живота,
а човещината осмисля всичко.
Там ме срещат благите като милувка погледи на татко, дядо и другите отърсени от плът любими хора. От тях знам, че душите не умират.
Това там е и място, и време. Всъщност безвремие.
Начало и край, слети в безкрайност.
Първопричина и цел. И равновесие.
И смисъл. Смисълът.
Знам, че му харесва да го наричам господи.
