Вяра

"Истинската религия е в сърцето.”

Кашмирска поговорка

Вярвам в онова, което съм видяла с очите си. Особено със затворени очи.

В шепота на скритите ми рани, прозаично наричан житейски опит.

В интуицията, която не признава външност, думи и общоприетости, а само есенното преброяване на хубавото и лошото.

Остава ми да се отскубна от най-пленителната неистина – удобното самозалъгване. Всеобщ любимец. Сладкодумен симпатяга. Казва ти каквото искаш да чуеш, крепи те с обещания, успокоява страховете ти. По-леко се живее с него.

Предпочитам осъзнатото пред лекото. Нали съм оптимист, все си мисля, че истината ще се окаже красива. Или поне добра. Че всичко има смисъл. Дори не питам какъв: достатъчно ми е да вярвам – отвъд съмнение, – че смисъл има.

Ето в какво вярвам отвъд съмнение, иначе казано знам.

Знам, че ми е поверена една ефирна живинка. Безплътна и неотлъчно моя като сянката ми, но топла и светла. Тя е топлото и светлото в мен. Мъничка, а необятна. Крехка, а жилава.

Знам, че й харесва да я наричам душа.

http://4.bp.blogspot.com/

Усещам как набъбва от гордост, когато съм щедра. И от щастие, когато съм благодарна.

Смехът я пречиства. Сълзите също.

Прегръщам ли, превръща се в море от умиление, надига се в гърдите ми, разлива се по ръцете ми и плиска целувки по кейовете на сгушения в мене пристан.

Обичам ли, разпъпва се и избуява. И замирисва на вечност.

Тя ме прави човек в добрия стар смисъл на думата. Прави ме част от човечеството в най-чистия му вид – такова, каквото е по призвание: огромна пищна градина от живинки, създадени да цъфтят едно от друго в сезони на взаимност. Или да вехнат в самота.

Знам, че душицата ми обожава, когато спра да тичам, укротя времето в мен, умълча бремето в мен, затворя очи и се вгледам току зад тънката ми граница, и разкъсам с поглед паяжините на егото, пластовете маловажности, коричките кал, с която светът ме е замерял, и най-сетне открехна прозорчето към родното й място. Невъзможно красиво. Безбрежие от приглушен лазур. Очите ми утихват, утолени; гърдите ми вдишват простор. Душата ми е в покой. У дома. Там

тревогите стават лечими,

копнежите докосват сбъдването си,

щастието е фундаментално свойство на живота,

а човещината осмисля всичко.

Там ме срещат благите като милувка погледи на татко, дядо и другите отърсени от плът любими хора. От тях знам, че душите не умират.

Това там е и място, и време. Всъщност безвремие.

Начало и край, слети в безкрайност.

Първопричина и цел. И равновесие.

И смисъл. Смисълът.

Знам, че му харесва да го наричам господи. 

Имало едно време

"Смъртта отменя всичко освен истината.”

Латинска поговорка

-  Мамо, имаме ли мечки? – пита дъщеря ми, преди да заспи. Пълна е със страхове, душичката. От тъмното, от чудовища, от чичковци полицаи...

-  Нямаме, миличка. Всички мечки са в гората.

Милвам ечемичено-русите й къдрици, да усеща, че съм до нея, докато се унася. След минутка мълчание:

-  Мамо, цункай ми очичките.

Ежевечерен ритуал. Целувките по клепачите са щит срещу лоши сънища. Действат почти безотказно.

А снощи изведнъж, ей така, отникъде:

-  Много ми е мъчно за нашто котенце.

Как се сети? Доста време мина. Котенцето не беше точно наше. Живееше на двора и му оставяхме храна. Алечка обичаше да го гледа и да му приказва, но се боеше да го погали. Щуро, игриво, обичливо коте беше. Сутрин ме чакаше на прозореца и драскаше по стъклото, докато си получи закуската. Няколко месеца така. Един ден не се появи. Намерих го свито на топка между богородичките на баба. Гледаше ме жално и се мъчеше да каже нещо, но нямаше сили, милото. Успя да измяучи веднъж. Не беше мяучене, а тъничък писък.

Жо го занесе на ветеринар. Имало еди-какъв си котешки вирус и вероятността да оздравее била няколко мижави процента. Биха му инжекция и ни го върнаха полуживо. Издъхна вкъщи, върху импровизирана постелка на коридора пред банята. Кико стоеше до него и го галеше до последно. След това плака. Много плака. На Алечка казахме, че е оздравяло и избягало. Цяла седмица тя разправяше на всички:

-  Пък нашто котенце умря и после избяга.

Някак разбра, че е умряло, колкото и да я пазехме от тая лоша дума. Но още не разбираше, че умирането е нещо окончателно. Без после.

Та снощи, след като не казах нищо, тя ме погледна настойчиво и повтори:

-  Чу ли, мамо, мъчно ми е за нашто котенце.

-  Знам, миличко, и на мен ми е мъчно – отвърнах и ловко смених темата: – Искаш ли да си вземем хамстерче?

-  Дааа! – оживи се дъщеря ми. – То няма да умре, нали?

Оххх... Явно темата беше умирането.

Как да отговоря? За секунди извъртях няколко сценария в главата си:

Лесен сценарий:

-  Разбира се, че няма да умре, слънчице.

Очичките й грейват щастливо и тя се размечтава. Устремно се размечтава, без спирачки. Друго си е да имаш приятелче, на което може да се разчита. Да си го обичаш на воля, защото знаеш, че няма да те изостави. За разлика от котенцето.

Хубаво, ама какво правим след две-три години, максимум, когато хамстерчето се спомине от старост? Ако преди това не се разболее от нещо фатално. Така или иначе Алечка ще разбере, че съм я излъгала.

Не става. Искам да ми вярва.

Друг сценарий:

-  Все някога ще умре, миличко. Но дотогава ще си го гледаш и ще си играеш с него кооолкото си искаш.

Личицето й застива между радост и тъга. Не знае как да реагира, затова се извръща и потъва в размисъл. Прекалено много мисли това дете. А още няма четири. Гледам я иззад раменцето. След малко ъгълчето на устните й литва нагоре. Сигурно си представя сладката космата животинка. Не за дълго. Напомня си, че не бива да се привързва прекалено към някой, дето ще умре, и усмивката бързо прибира крилца.

Рязко се обръща към мен.

-  Всички животни ли умират?

Мълча. Дали няма начин да се измъкна от тоя въпрос?

Тц, не и под такъв настойчив поглед.

Е, като сме тръгнали да си говорим честно...

-  Да, слънчице. Раждат се, порастват, живеят – някои живеят мнооого дълго време – и накрая умират.

-  Ама само животните умират, нали? Хората не, нали?

Точно от това се страхувах. Как искам да излъжа!!!

-  И хората умират, момичето ми. – Казвам го спокойно, почти жизнерадостно. За децата тонът е по-важен от думите. Може пък да го приеме като обикновен факт от живота и да не задълбава повече. Поне засега.

Брадичката й потреперва, долната устничка щръква напред – плачът си проправя път. Вдигам ръка да я гушна. Алечка се дръпва назад. Колкото може по-далече от мен. Ако избяга от вестоносеца, току-виж се изплъзнала и от лошата вест...

-  Ела, миличко – подканям я в обятията си. – Ела при мама.

-  Няма! – изхлипва тя. – Не искам да умираш!

И се разревава с цяло гърло.

-  Не искам не искам не искам да умираш не искам не искам не искам...

-  Спокойно бе детенце, не съм тръгнала да умирам. Много време има дотогава.

„Надявам се.”

След малко се успокоява. Аз не. Знам, че дълго ще мисли за това, каквато ми е впечатлителна. Ще се сеща, докато си играе в детската градина, и ще си поплаква, без да каже на никой защо. Ако закъснея, ще се пита дали не съм умряла. Ще сънува страшни сънища с всички нас, дето ни обича. Ще се буди нощем да провери дали дишам. Както правех аз, когато беше бебе.

Ще ми се да поразкрася истината. Да й кажа, че умрелите отиват на небето. Но не знам дали е така. Напоследък не знам. Прекалено много неща се оказаха лъжи напоследък.

Ами ако и задгробният живот е лъжа? От така наречените „благородни”. Хапче против страха от смъртта. Утешение, когато изгубим близък. Обещание за справедливост на последна инстанция: че злите все пак ще си получат наказанието, а добрите – наградата. Упование в нещо повече, нещо по-хубаво от тоя тленен, нелогичен, пълен с болка свят.

И така да е, дъщеря ми е прекалено мъничка за приказки с лош край. Прекалено мъничка да научи, че живее в такава приказка. Че всеки живее собствената си приказка с лош край. Че героят накрая винаги умира.

Добре де, може пък оттам да почва друго. Нова приказка.

Имало едно време тъмен тунел, който свършвал с ярка светлина...

Ако да, надявам се да я посрещна отвъд тунела.

Ако не... значи ни се полага само по един кратък отрязък от време. И толкова.

За себе си съм решила – не ми е нужно обещание за вечност, за да изпълня живота си със съдържание. Тъй че пълня, колкото мога, и гледам да не отдавам твърде голямо значение на края. 

Въпросът е как да вдъхна у дъщеря ми здравословно отношение към умирането. Без захаросани лъжи, но и без да позволя на страха да вкамени крилцата й. Докато още съм съавтор на нейната приказка...

Снимка от http://pixabay.com

-  Мамо, мамо, мамооо! – Нетърпеливото й гласче ме изскубна от мъдруването малко преди да си довърша сценария. – Кажи де, хамстерчетата нали не умират?

-  Умират, миличко. Всички животинки умират – отвръщам с кротка усмивка и прекарвам пръсти по приказно-русата къдрица над ушето й. – Хайде да не мислим за това, става ли? По-добре да помислим как да направим нашето хамстерче най-най-най-щастливото. Да се радва, че точно него си избрала за приятелче.

-  Да! – изчурулика Алечка. – Ще му направим най-хубавата къщичка, ще я напълним с играчки... – и се размечта. Устремно се размечта, без спирачки. Друго си е да се видиш като феята кръстница на някой по-беззащитен от теб.

И така, снощи не задълбахме повече в смъртта. И добре че. Да си призная, малко ме изнервя тая тема. Особено когато са замесени децата ми. Но май вече знам какво да кажа:

Животът, миличко, е приказка със загадъчен край. Щом му дойде времето, ще го разгадаеш. Дотогава просто играй героя, който искаш да бъдеш, по най-добрия, най-безстрашния, най-достойния начин. Разкажи се колкото можеш по-изразително. Това е.

Бабето в мен

"Старите хора виждат най-добре от разстояние.”

Немска поговорка

Слънцето беше надвиснало точно, ама точно над спирката. Чудех се дали да се мушна в сгорещената сянка под ламаринения й покрив или да остана на тротоара, нажежен до мръснобяло. Автобусът закъсняваше и секундите, напращели от мараня и мирис на пот плюс дезодорант плюс цигари, се просмукваха от стаено раздразнение. Не знам какво мразя повече – непоносимата жега или непоносимия студ. Или чакането. Или петната под мишниците. Или махленски-арогантен глас да се натресе в личното ми пространство и да оцирика омекналите колене на самообладанието ми.

Затътрих полуслънчасал поглед към двете момичета на другия край на спирката. Ученически раници, разголени пъпчета, скандални деколтета, цигари в ръце. Пълно пренебрежение към околния свят. Говореха си така, сякаш са сами на континента. Оплакваха се нещо. Едната псуваше „оная мойта”. При мисълта, че може би има предвид майка си, коремът ми се сви на кактус. Другата плюеше наред: почна от „гадното даскало”, мина през „всички тъпогъзници прости” и горе-долу се успокои на „тая мегалайняна държава”.

Не можех да ги слушам, а нямаше как да не ги чувам. Нямаше как и да мисля за друго, затова се втренчих нервно в тях и им дръпнах една поучителна тирада. Наум. Oх, ако се погледнете отстрани... да ви имам и проблемите... още нищо не сте видели, мамини златни... какво ви чака като нагазите в живота до шия... това са ви най-безгрижните години... вместо да мрънкате, радвайте им се, сега ви е паднало...

-  Това ти са най-хубавите годинки, младо – долетя иззад гърба ми. Изстинах. Да съм казала нещо на глас... май не съм. Тогава някой е прочел мислите ми и решил да ги изрецитира по свое усмотрение... – Гледай да им се порадваш доде можеш, щото много бързо ще се врътнат

?!?

Беше толкова нереално, че свят ми се зави. Обърнах се със залутано изражение и погледът ми опря в крехка старица, щръкнала на крачка от мен. Кафява пола до под коляно, избеляла блузка, повехнали ръце с лабиринти от изпъкнали вени, едната стиснала бастун, другата отворен чадър на бежови цветя, а под него – чифт кротки очи, вперени право в моите.

-  и после – додаде тя без да обръща внимание на блещенето ми – има да си викаш що съм се зяносвала за нищо и никакви работи, що съм им давала да ми изяждат хубавкото, то и безтуй бърже-бърже си отива. – Тя въздъхна, а аз се сетих да вдишам. – От мен да знаеш, младо, щом си здрава и твойте вкъщи са добре, недей търси кусури, ‘ми брой деня за хубав.

Гледахме се мълчаливо и по улея на погледите старицата се връщаше в миналото, а аз надничах в бъдещето.

Тъкмо отвори уста да каже още нещо, автобусът проглуши спирката и краката ми отново усетиха настоящето под себе си.

http://irelandafternama.wordpress.com/2013/06/05/prime-time-and-postpolitics/

Не знам случайна ли беше, пък и трудно можеше да се нарече среща, но тази дали-случайна почти-среща остави в ума ми отпечатък като в мека глина, с формата на ключалка за надзъртане напред-назад във времето. И ме замисли.

Замислих се как хората, извървели повече жизнен път, често се опитват да отворят очите на по-младите за истинската стойност на нещата. Напразно. Младите обикновено не искат ни да видят, ни да чуят. А може би не могат. Може би хората проглеждаме за невидимото чак след определен брой изтъркаляни години. Не, годините не са мерилото. По-скоро опитът. Загубите, победите. Болките и радостите, пренесени на плещите ни. Случките, в които сме потърсили поука. И в повечето случаи проглеждаме за невидимото чак когато му видим гърба. Докато си отива.

Замислих се как реката на времето се променя в перспектива. Докато се носим по нея, вирът на настоящето изглежда муден, широк и безкраен. Ако след година погледнем назад, към сегашното днес, ще ни се стори, че е изтекло за миг. Сегашното хубаво ще ни се види по-хубаво, сегашното лошо – по-малко лошо. Сегашните препъни-камъчета изобщо няма да ги забележим, затова пък сигурно ще се захласнем по дивите цветя на брега, за които сега сме слепи.

Замислих се как ли ще изглеждам на седемдесет. Дребно очилато бабе с дънки и маратонки, припряна походка, куп пазени в тайна болежки, методично лекувани с йога, оптимизъм и забежки към природата, плюс пъргав поглед, вечно търсещ поводи за даване на акъл. Писмено, за да си спестя пренебрежението на непрогледналите.

Та оттогава често си хортувам с бабето в мен. Помага ми да се погледна отстрани.

Питам го как да постъпя, та да не се срамува от миналото.

Как да го накарам да се гордее с живота си.

Как да му създам спомени, при които с радост да се връща.

Да не се хабя за нищо и никакви работи.

Да не съдя тия, дето знаят по-малко от мен.

Да зърна невидимото преди да е станало късно.

Сегашното хубаво да погледна в очите, сегашното лошо да си представя в гръб.

От старостта ли, от мъдростта ли, от що ли, седемдесетгодишното ми Аз предпочита мълчаливите отговори. Само една реплика обича да повтаря гласно. Взе я назаем от онази старица на спирката:

-  Ако си здрава и всички вкъщи са добре, денят се брои за хубав.

Зрънце живот

"Почитай небето като свой баща, земята като своя майка 

и всички неща като твои братя и сестри.“

Индианска поговорка

Пердаша напред-назад, нагоре-надолу, на зигзаг по твърдите буци земя, а двете петлитрови туби в ръцете ми помагат да запазя равновесие. Още съм на първия ред. Жо полива съседния. Чакат ни към сто и четирсет овошки, по седемдесет на човек. Ако не се размотаваме излишно, до два часа ще сме отпрашили за вкъщи.

Бавничко върви засега. Сигурно защото е неравно, меко казано. Нали сме новобранци, изорахме на мокро, наобръщаха се едни ми ти ей толчеви парчища кална почва, после април пусна слънцето в действие, излочи и последната капка вода от полето и младата ни овощна градина – десетина дни, откак я садихме – заприлича на релефна карта на пресечена местност. Нищо общо с околните нивя – спретнати, гладки, да земеделстваш и да пееш.

Не разбирам много от дръвчета, но това тук, с тия спаружени, тленно-кафяви листенца, ми пробожда сърцето. Изсъхва ли, изсъхнало ли е вече... Лисвам вода около крехкото стъбло и забързвам към следващото. И то така. Килнало се, завалийчето, опряло в грамадната буца пръст отляво и бере душа. Идва ми да го погаля. На ръст е до брадичката на четиригодишната ми дъщеря; стволчето му – колкото кутрето ми. Приклякам да го поизправя, да го загърля с пръст, ама то пръст ли е? Камък. Обръщам тубата, водичката все ще смекчи положението...

Изведнъж не бързам. Странна майчинска нежност е поникнала на мястото, допреди миг буренясало от цифри, факти, графици, задължения и притеснения. Оставù, че е поникнала, ами за миг избуяла и ме превзела цялата отвътре. Като детенце ми е това дръвче. Безпомощно сукалче. Не се ли грижа за него добре, ще загине.

-  Пий, миличко – прошепват устните ми на своя глава.

Няма да ги мъмря. В момента съм добра. В момента съм любов. Пък и фиданката едва ли ще се сърди. Ако разбираше човешки, щеше да ми се зарадва. По дървесному.

Скоро четох някъде, че растенията реагирали на музика. А пък някой ми разказваше как говорел на цветята си и те цъфтели, цъфтели, та се късали. Хмм.

Хмммм...

Нищо не пречи да опитам.

Връщам се до цистерната да напълня тубите и през цялото време умувам какво да кажа на дръвчетата. Понеже ми се струва някак неловко – все едно да говориш на бебе... или на кениец, който разбира само суахили... или на глуха гъсеница, – дай поне да измисля подобаващ монолог, белким не се чувствам съвсем като луда.Здравей, лешниче. Ето ти водица, пийни си да пораснеш, да станеш голяаамо, здраво, красиво дърво... Тъпо, та чак боли!

Долашквам тубите до последната фиданка на реда. Направо ми се доплаква от вида й: ни листенце, ни пъпка, ни дявол. Две хилави клончета, посивели от жажда и голи, голи... не клони, а съчки. Прилича на кльощава прашка. Нищо, ще си я полея, пък знаеш ли? И зрънце живот да е останало в нея, длъжна съм да му дам глътка възможност. Виж, за говорене точно с тоя събеседник дума не може да става.

Навеждам се и виждам в основата на чатала, точно където стъблото се разделя на две, миниатюрна светлозелена точица. Пъпчица! Има пъпчица!! Живичко е, живичко е милото!!!

Цялото ми същество ликува! Пороища ликуващи тръпки се изливат от корема към всичките ми краища. Стоплят, пробуждат, просмукват се в кръвта, в кожата, в костите... Оставям се на порива – протягам ръка и погалвам крехкото дръвче с мекото на пръстите, а от устата ми потичат разнежени думи. Въобще не ми е неловко и хич не ми дреме какви ги приказвам. Усещам как от мен към него се лее обич – чиста, натурална, стопроцентова обич – и друго важно няма.

Леко ми е на душичката, вълшебно леко. Пърха наоколо и се дивù, глупавичката, че е възможно да обича някой, който даже и да иска, не може да й върне нищичко в замяна. Ни взаимност, ни ласка, ни думица. Колко хубаво! Колко красиво да погледнеш, да почувстваш отвъд егото! Да дадеш без да чакаш да получиш и да се докоснеш до невидимото единство на живота във всичките му форми и да се разтвориш за най-съвършената радост.

Искам вече все така да обичам. Пред тая устремена, всепомитаща нежност междучовешката любов е половинчата тръпка. Сметкаджийска работа. С куп негласни клаузи под черта: ще се отдам напълно... ако ми отговорят с реципрочни чувства. Ще съм добър с хората... докато те са добри с мен. Ще спазвам моралните норми... само че гледай, Боже, да има задгробен живот, иначе адски съм се минал!

Нося се из младата ни овощна градина с двете петлитрови туби в ръце. Не забелязвам тежестта им. Нито твърдите буци земя. Нито откъслечните препъвания, нито новоцъфналата дупка на дясната ми маратонка. Грижа се за нашите дръвчета – тия крехки, безмълвни, милички стръкчета живот – и ми е хубаво! Хубаво ми е да утолявам жаждата им, да им приказвам тихичко, да си ги милвам лекичко, даже да бърникам в калта – нищо че мразя да се цапам – да загърля тъничките им вратлета сякаш ги завивам с одеяло.

Не съм сигурна дали ме чуват. Може и да си въобразявам, че ме усещат. Нали сме новобранци, нищо чудно другата седмица да ги намерим още по-изсъхнали и жални.Не мисли за това, повтаря интуицията ми. Направила си каквото зависи от теб, останалото е в ръцете на природата. Е да де, ама човек като вложи душа в нещо, и то толкова много душа, все очаква... де да знам... резултати. Да е имало смисъл.

Защо търсиш смисъла навън, ромоли из вените ми новоизбликнала река от нежност. Извън теб, извън сега? Не го ли усещаш?

Усещам го. С цялата си плът го усещам. И с цялото си безплътие също. Прегръща ме, препълва ме, пресътворява ме, а аз благоговея като дете, озовало се в необятните шепи на най-земния бог, взирам се в буцестата хиромантия на дланите му, 

вдишвам и проглеждам, 

издишвам и проглеждам, 

обичам и проглеждам. 

ОБЯТИЯ

"Една прегръдка на ден държи демоните далече от мен."

Немска поговорка

Обятията ми са полу-вселена, търсеща друго полу.

Останат ли дълго сами, топлината им се разпилява из тъмната материя и от страх да не изстинат прекомерно, втвърдяват се отвън.

По дебелината на коричката личи колко време не съм прегръщала.

И по друго личи: след седмица

ръцете ми висят безсмислено

(забравили предназначението си),

очите ми губят блясък

(изгаснали отвътре),

гласът ми скърца монотонно

(нервак, изгубил кръшната си ласкавост),

усмивката ми се огъва наобратно

(устни, оклюмали от недочувствие),

веждите ми се въсят без повод,

раменете и те.

Малко ми трябва – други обятия. И коричката се стопява от топлото, и след най-нежния голям взрив две полута сътворяват нова вселена – прилепени сърца в пръстен от омекнали ръце. И всичко си идва на мястото.

Мога да стоя така безкрайно. Прегръдката е моята медитация. Домът ми. Смисълът. Сбъдването.

Даже дишането ми затихва, да не надипли крехкото съвършенство. Мислите млъкват, излишни. Освен една: „искам да остана обятия в обятия докато не прелея от блаженство”.

После светът се връща на забавен кадър. Излизам от прегръдката завършена и сита. Вселената от двама е претърпяла клетъчно деление и от двете новородени вселени едната съм аз.

Другата е някой, с който всичко сме си казали, простили, излекували без думи.

Някой като мен: обятия.

Снимка от 4loveimages.blogspot.com

ЗА ДУМИТЕ

„Думите трябва да минават през трима пазачи: верни ли са? добри ли са? необходими ли са?”, гласи една от любимите ми арабски пословици.

Затова много внимавам с думите, особено острите. Те са хладно оръжие в неумели ръце. А човешките ръце по природа са неумели в боравенето с недоброто – просто не са създадени за него. Създадени са

да дават и създават,

да милват и прегръщат,

да скачат от радост, да утешават от болка,

да докосват с обич.

Така си мисля. Тези са миговете, когато усещам щастие по дланите, та чак до върховете на пръстите. Миговете, в които ръцете ми откриват призванието си.

А призванието на думите? Ако съдя по вкуса, който оставят в душата ми, изглежда е аналогично:

да дават

(изстрадани уроци – пищови за житейски изпити)

да създават

(по-човечна гледна точка към света)

да милват

(жадните за допир)

да прегръщат

(гладните за обич)

да утешават

(бедните на надежда)

да се радват

(между неизбежните многоточия на болката)

да докосват нежно

(дълбоко скритите, почти забравени капиляри на чувствата).

Дълго рових в дълбокото да намеря думи със зародиш на призвание. После ги чаках да узреят добре, да се налеят с обич и мъдрост. Да намерят ъгъла, от който зримото разкрива своя чар, хората – прикритата човечност, а лошото – тайни пътечки към нещо добро. Не заради модата с позитивното мислене. Не вярвам, че вселената тръпне да изпълни желанията ни. Ако сами не си ги изпълним, няма кой. Не вярвам, че всичко се случва за хубаво. Случките си се случват и толкова. За добро или напротив – става ясно чак когато се види как ни променят. Въпросният ъгъл ми е нужен от чисто практични съображения: погледнат от него, животът придобива смисъл. 

Любов

"Без обич всичко е напразно."

Индийска поговорка

  Ако се направи статистическо проучване на нещата, които най-безотказно изтръгват положителни емоции от хората, класацията сигурно ще се оглави от бебетата.

  Докато си бебе, винаги си център на внимание. Всеки иска да те гушка, да ти се радва, да те обичка. Дали заради своята беззащитност или с нечовешки сладурските си пропорции, предизвикваш гугукаща и буболазеща разнеженост дори у пестеливи на чувства възрастни. И то без да полагаш абсолютно никакви усилия.

  Ревнеш ли, отвсякъде те обгръщат със съчувствие. Разсмееш ли се, всички наоколо зейват в блажени усмивки. Възторгват се от всяко що-годе координирано движение така, сякаш си направил научното откритие на века. Устройват специален празник за първата ти самостоятелна крачка. Аплодират те за всяка нова сричка, всяко акане в гърнето, всеки успешно издухан сопол, ей такива работи.

  Спреш ли да минаваш прав под масата, обаче, нещата постепенно се променят. Необходими са все по-сериозни постижения, за да получиш браво. Гушканията оредяват. Все по-трудно успяваш да откраднеш усмивка от случаен минувач...

  Парадоксално звучи, обаче колкото повече порастваш на ръст, толкова по-малко те забелязват. Един ден, докато си крачиш по улицата, откриваш, че възрастните не те поглеждат.
   Точно както не се поглеждат помежду си.

От http://www.pinterest.com/pin/114841859221583415/

  И вкъщи светът е престанал да се върти около теб. Вашите все се щурат, все бързат за нещо, дето е по-спешно от твоите желания. Спрат ли се, предпочитат да си общуват с телевизора. Вярно, той е най-послушният член на семейството: щрак – разплаква ги, щрак – разсмива ги, щрак – и млъква. Приказва им когато пожелаят, колкото пожелаят, за каквото им се слуша. И, за разлика от теб, не иска нищичко от тях.

  Нали си дете, приспособяваш се. Учиш се да не искаш много. Понякога ти се ще да те прегърнат, ама си траеш: няма да се държиш като бебе, я. Липсва ти да те погледнат само теб, и с двете очи, но е тъпо да го кажеш направо, затова ги предизвикваш с лудории, крясъци, бунтарства, каквото ти дойде отвътре, а те клатят глави, цъкат с език като сърдити часовници и приписват всичко на пубертета.

  Все повече те гложди усещането, че нещо ти е отнето. Не знаеш точно какво, защото идва от мътните спомени на ранното детство, но си готов да се хванеш на бас, че е нещо с обичането. Тогава са те обичали... абе тотално. Каквото и да направиш. Все едно... все едно че са живеели само за да те обичат. А сега живеят за да работят, да мърморят и да ти дават акъл. Пак те обичат, ама по-кораво някакси. Пò между другото. Понякога си спомнят как се обича – например когато се преструваш, че спиш, а мама пристъпи до леглото и те погали по главата, лекичко, да не те събуди. Или когато се разболееш и се уплашат за теб. Странни хора са това големите – най-силно обичат, когато ги е страх.

  Дали ще станеш като тях?

  Бунтуваш се срещу тази перспектива. Доста глупости извършваш срещу нея. После забравяш да се бунтуваш и неусетно ставаш същия:

  умерено забележим, 
  умерено обичащ, 
  умерено щастлив.

  Освен когато се влюбиш. Тогава е вълшебно – сякаш изведнъж всичките ти сетива са се събудили и заработили на пълни обороти. Чувстваш се невероятно жив. Чувстваш се център на нечия вселена. Превръщаш се в лека, крилата, сладка отдаденост, която те прави отново цял, кара те да се усмихваш без причина и да вярваш, че можеш всичко. Почти като тоталната любов. С малката разлика, че тази не е безусловна. Нито пък й липсва егоизъм. Може би затова рядко се оказва вечна. Влюбването трае няколко месеца, най-много една-две години. После усещането лека полека се уталожва. Свикваш с него, а човекът е устроен свикне ли с нещо, да спре да му се радва.

От http://www.weddingclan.com/fall-love.html

  Което те връща пак в умерените ширини. Макар че ако някой те попита, ще кажеш – и ще вярваш, – че си щастлив.

  Докато в живота ти не изгрее някое пухкаво, гукащо същество, изпратено да ти припомни какво е безгранична обич, всепоглъщаща нежност, истинско щастие, ей такива работи.

  Лошото е, че когато порасне, постепенно пак ще забравиш.

  И пак ще те гложди усещането, че са ти отнели нещо. Нещо, свързано с обичането...

  И все ще се намери кой да ти подметне назидателно: „Учи се от децата – на тях не им трябва причина, за да са щастливи!” И ще ти става криво, че ти не можеш така.

  Недей, човече, не се самоизмъчвай. Лесно им е на децата. Всеки може да е щастлив, когато го обичат тотално.

  А ти? Ти съвсем си забравил какво е да те прегърнат без подкана, да ти се усмихнат без причина, да те похвалят, когато си се постарал, да те погледнат и с двете очи...

  Съвсем си забравил.

  Като изключим онова гласче от ранното детство, което ти шепне понякога – когато притихнеш достатъчно, че да го чуеш – за най-великата форма на обич. Онази, с която светът посреща всяко желано дете, инстинктивно кодирайки в подсъзнанието му тайната за абсолютната човешка сила. Онази, която – без да го осъзнаваш дори – цял живот се бориш да почувстваш отново. Без която – каквото и да си постигнал –  няма как да си напълно щастлив.

  Усещаш ли я? Пърха и буболази някъде в стомаха – точно там, откъдето излитат пеперудите на най-трепетните ти вълнения. Няма търпение да я откриеш, да я отключиш, да те направи цял.

  Затова прегръщай, прегръщай без подкана. Усмихвай се без причина. Гледай хората и с двете очи. Обичай ги както искаш теб да те обичат. Дори ако в началото не ти отвръщат със същото.

 Най-хубавото в тоталната любов е, че осмисля два живота едновременно. Първо този на обичащия.