„Всички хора са направени от една и съща глина.”
Немска поговорка
Седях на тъмнокафявия гимнастически дюшек и треперех. Изкушавах се да погледна лицата на другите, но усещах, че в мен се случва нещо голямо и затворих очи да го видя.
Гласът на учителя ме стресна:
- Разменете си партньорите.
Застанах срещу жената вдясно. Не можех да се сетя как се казваше, но й се усмихнах, защото ми се стори притеснена. Нормално – едва ли някой от групата беше готов за подобни ритуали. Мислехме, че сме на курс по йога, очаквахме дихателни техники, евентуално медитация, но не и нещо толкова... стъписващо – да гледаш почти непознат човек в очите!
Седнахме една срещу друга. Свих колене пред гърдите си – като щит – и ги обгърнах с ръце. Тя направи същото.
После кръстосахме погледи.
Този път беше по-лесно. Знаехме какво ще се случи. Въпреки това и двете видимо се борехме с желанието да се извърнем встрани. Питах се какво ми става. Не бях забелязала, че съм отвикнала да гледам хората открито.
- Отвори сърцето си за човека срещу теб. – Гласът на учителя беше топъл и мек. Имах чувството, че ме погали.
Отпуснах се и се вгледах в очите на жената. Бяха малки, кафяви, добри. Бръчиците около тях бележеха годините й – горе-долу колкото на майка ми. „Как се казваше, да му се не види...“ Не можех да се сетя. Хич ме няма с имената.
- Остави настрана всичките си предразсъдъци – напомни учителят тихо. – Приеми човека срещу теб такъв, какъвто е.
Клепачите срещу мен примигнаха бавно и се отвориха с една идея по-широко. Колкото да надникна отвъд тях.
А може би просто очите ми спряха да дърдорят и прогледнаха.
И потънаха в добрите кафяви кладенчета, пълни с чужд живот, и го видяха целия отвътре.
Видяха болка на струпеи. Някои още кървяха. Видяха плаха надежда. Съмнения. Борба. Онемели желания. Натрапчиви комплекси... Видяха душа, преминала през хубаво и лошо. Като моята. Съвсем като моята.
Изпитах неустоимо желание да протегна ръце към нея. Да погаля бръчиците й, да я утеша, да я стопля... Имах усещането, че отдавна не са я прегръщали. Спомних си колко незначителна, малка и сама съм се чувствала, когато дълго е нямало кой да ме гушне. Сигурно всеки се е чувствал така...
Осъзнаването ме разтърси като ток, до връхчетата на пръстите:
Боже, колко си приличаме!
Аз и тази жена, с която нямаме нищо общо... и другите в залата... и всички, които познавам... и всички останали:
Открехнем ли кепенците, зад които се крием, надзърнем ли през предубеждения и недоверия, наслоени в очите ни, ще открием, че вътре сме еднакви: предпазливи от опит, уморени от лъжи, дебелокожи по неволя опитомени души, готови да се изтупат от разочарованията и да повярват наново и в себе си, и в хората, и в прословутото добро. Трябва ни само лъч човещина.
Чела съм, чувала съм, знаех, че в същността си хората си приличат, но за пръв път го усещах като изпитана, абсолютна истина, която пусна корени и тръпки из цялото ми тяло:
Всички живеем с боцкането от собственоръчно закърпени болки.
Всички имаме нужда да ни обичат.
Всички си мислим, че не сме съвсем като другите.
И искаме едно – да сме щастливи.
Жената все така седеше срещу мен и ме гледаше в очите. Без прегради, без преценки, без преструвки. Чувствах я невъзможно близка, като стар приятел. Сякаш в последните три-четири минути бях научила всичко важно за нея и разказала всичко важно за себе си...
„Елена!“ спомних си изведнъж. Казваше се Елена.
- Затвори очи и почувствай присъствието на своя партньор – обади се учителят напевно.
В тъмнината зад клепачите ми Елена изплува като черен силует, очертан от бледа светлина. Усещах топлината й, протегната към мен. Долавях и туптежа на останалите – още няколко двойки оголени до душа непознати, вторачени един в друг.
- Отвори очи и погледни човека срещу теб. Ако желаеш, можеш да хванеш ръката му.
Двете с Елена едновременно потърсихме ръцете си. Дланите й бяха влажни, а пръстите – сухи и груби. Кой знае защо, това ми се стори ужасно трогателно и от очите ми заваляха сълзи. Оставих ги да капят. Вече нямах какво да крия.
Около нас бълбукаха отприщени емоции, чуваше се хлипане, смях и въздишки. Всеки преживяваше ритуала посвоему. Почувствах се част от едно цяло, стрък в букетче от хора, преминали заедно през пролетно събуждане на душите.
Почувствах се добра. И пълна, препълнена с обич. Обич извираше от цялото ми тяло, заливаше безцеремонно всичко по пътя си и нямаше никакво намерение да спира. Изглеждаше безкрайна, спокойно можеше да стигне за целия свят.
Винаги ме е бивало да обичам, но не подозирах, че имам неизчерпаеми залежи от обич. Сигурно всеки ги има. И за да ги открие, трябва само да погледне другите без да ги съди, без да се сравнява с тях, без да се крие зад щит от недоверие.
Хареса ми да съм такава.
Затворих очи и запечатах усещането с всяка клетка, за да не позволя – никога вече – кривите огледала на предразсъдъците да ми пречат да виждам другите такива, каквито са: жадни за обич, търсещи щастие създания. Точно като мен.
