"Болката е
неизбежна, страданието е въпрос на избор.”
Африканска поговорка
|
За
болката, емоционално
Понякога животът е подла гад. Удря където нàй боли. С тежки, точни
юмручища, изковани от хора, за които ти пука. Толкова тежки и точни, че се
сгърчваш конвулсивно и драпаш, драпаш за въздух. А оня безбожник животът те
гледа с присвити очички, преценящо – стига ли ти вече. Схвана ли най-сетне,
мамицата ти наивна, че нищо вечно няма. Че страданието винаги тръгва от
обичането. Че ако повярваш, рано или късно се разочароваш. Че чувствителните
душици теглят повече. Добряците и те...
Тц, не схващаш. Опъваш се, държиш си на вярата. Само тя
ти дава отговорите, които ти се ще да чуеш. Накъде, как, най-вече защо. Защо
те има.
И тъкмо се хванеш за сламка и аха да сръбнеш от
прословутия му смисъл, животът непременно ще ти тресне някое гигантско
безсмислие на инатливата кратуна. И пак си изгубен. Пак стържеш дъното.
Посоки няма, отговори хич.
После му дожалее за теб и ти налее глътчица нечакана
радост. Колкото да продължиш да го живееш. Та да има какво да ти вземе.
Да взима! И тоя път няма да ме смачка. Ако съм заровила
лице, то е да не ме види слаба. Ще изчакам раните да хванат струпеи, ще
изтупам калта от подметките му, ще се изправя висока, висока и ще го погледна
право в злобната муцуна. Ухилено. Напук. Да го видя изблещен. И пак ще обичам, ще вярвам, ще чувствам и ще съм добра. Не от будализъм.
Само така се харесвам.
|
|
За болката, разсъдливо
На живота му пука за хората точно колкото на Слънцето му дреме за Земята.
Никак. Не че е лош или нещо, просто е твърде зает с неговите си работи: опрашване, оплождане, раждане, излюпване,
цъфтене, растене, дишане, оцеляване... Той не задава въпроси, не поставя
условия. Той се случва. В трилиони същества едновременно. И повечето от тях
го живеят без много да му мислят. Само човеците мислим повече, отколкото
живеем. Защо съществуваме, кога ще умрем, дали ще се преродим, какво ще
оставим, колко ще ни помнят, има ли рецепта за щастлив живот... Питаме ли
питаме, търсим ли търсим. Смисъл,
справедливост, безсмъртие под каквато и да е форма.
Искаме ли искаме. Не получим ли, недоумяваме, страдаме,
размахваме пръст. А той животът никому нищичко не е обещавал.
Нищичко не е
обещавал.
Затова спрях да му търся сметка. Какво да се прави, болките
ходят по хората. Дали са уроци, наказания или обикновени обстоятелства,
несведущи за значението, което им придаваме, не знам. Логиката клони към
последното, оптимизмът се надява на първото, практичността запрята ръкави и
сяда да учи.
И с опита разбираш, че болките идват некръстени. Сам си
ги кръщаваш в деня, когато се научиш да живееш с тях. Имена всякакви – Рана
Кървящева, Обица Наухотова, Белег Еднонаумов, Тежест Подлъжичкина...
Имам си от повечето.
Старая се да им намирам
предназначение – да ме правят
по-добра.
Не че съм идеалист или нещо, просто само така се харесвам.
|
