ОБЯТИЯ

"Една прегръдка на ден държи демоните далече от мен."

Немска поговорка

Обятията ми са полу-вселена, търсеща друго полу.

Останат ли дълго сами, топлината им се разпилява из тъмната материя и от страх да не изстинат прекомерно, втвърдяват се отвън.

По дебелината на коричката личи колко време не съм прегръщала.

И по друго личи: след седмица

ръцете ми висят безсмислено

(забравили предназначението си),

очите ми губят блясък

(изгаснали отвътре),

гласът ми скърца монотонно

(нервак, изгубил кръшната си ласкавост),

усмивката ми се огъва наобратно

(устни, оклюмали от недочувствие),

веждите ми се въсят без повод,

раменете и те.

Малко ми трябва – други обятия. И коричката се стопява от топлото, и след най-нежния голям взрив две полута сътворяват нова вселена – прилепени сърца в пръстен от омекнали ръце. И всичко си идва на мястото.

Мога да стоя така безкрайно. Прегръдката е моята медитация. Домът ми. Смисълът. Сбъдването.

Даже дишането ми затихва, да не надипли крехкото съвършенство. Мислите млъкват, излишни. Освен една: „искам да остана обятия в обятия докато не прелея от блаженство”.

После светът се връща на забавен кадър. Излизам от прегръдката завършена и сита. Вселената от двама е претърпяла клетъчно деление и от двете новородени вселени едната съм аз.

Другата е някой, с който всичко сме си казали, простили, излекували без думи.

Някой като мен: обятия.

Снимка от 4loveimages.blogspot.com

ЗА ДУМИТЕ

„Думите трябва да минават през трима пазачи: верни ли са? добри ли са? необходими ли са?”, гласи една от любимите ми арабски пословици.

Затова много внимавам с думите, особено острите. Те са хладно оръжие в неумели ръце. А човешките ръце по природа са неумели в боравенето с недоброто – просто не са създадени за него. Създадени са

да дават и създават,

да милват и прегръщат,

да скачат от радост, да утешават от болка,

да докосват с обич.

Така си мисля. Тези са миговете, когато усещам щастие по дланите, та чак до върховете на пръстите. Миговете, в които ръцете ми откриват призванието си.

А призванието на думите? Ако съдя по вкуса, който оставят в душата ми, изглежда е аналогично:

да дават

(изстрадани уроци – пищови за житейски изпити)

да създават

(по-човечна гледна точка към света)

да милват

(жадните за допир)

да прегръщат

(гладните за обич)

да утешават

(бедните на надежда)

да се радват

(между неизбежните многоточия на болката)

да докосват нежно

(дълбоко скритите, почти забравени капиляри на чувствата).

Дълго рових в дълбокото да намеря думи със зародиш на призвание. После ги чаках да узреят добре, да се налеят с обич и мъдрост. Да намерят ъгъла, от който зримото разкрива своя чар, хората – прикритата човечност, а лошото – тайни пътечки към нещо добро. Не заради модата с позитивното мислене. Не вярвам, че вселената тръпне да изпълни желанията ни. Ако сами не си ги изпълним, няма кой. Не вярвам, че всичко се случва за хубаво. Случките си се случват и толкова. За добро или напротив – става ясно чак когато се види как ни променят. Въпросният ъгъл ми е нужен от чисто практични съображения: погледнат от него, животът придобива смисъл. 

Любов

"Без обич всичко е напразно."

Индийска поговорка

  Ако се направи статистическо проучване на нещата, които най-безотказно изтръгват положителни емоции от хората, класацията сигурно ще се оглави от бебетата.

  Докато си бебе, винаги си център на внимание. Всеки иска да те гушка, да ти се радва, да те обичка. Дали заради своята беззащитност или с нечовешки сладурските си пропорции, предизвикваш гугукаща и буболазеща разнеженост дори у пестеливи на чувства възрастни. И то без да полагаш абсолютно никакви усилия.

  Ревнеш ли, отвсякъде те обгръщат със съчувствие. Разсмееш ли се, всички наоколо зейват в блажени усмивки. Възторгват се от всяко що-годе координирано движение така, сякаш си направил научното откритие на века. Устройват специален празник за първата ти самостоятелна крачка. Аплодират те за всяка нова сричка, всяко акане в гърнето, всеки успешно издухан сопол, ей такива работи.

  Спреш ли да минаваш прав под масата, обаче, нещата постепенно се променят. Необходими са все по-сериозни постижения, за да получиш браво. Гушканията оредяват. Все по-трудно успяваш да откраднеш усмивка от случаен минувач...

  Парадоксално звучи, обаче колкото повече порастваш на ръст, толкова по-малко те забелязват. Един ден, докато си крачиш по улицата, откриваш, че възрастните не те поглеждат.
   Точно както не се поглеждат помежду си.

От http://www.pinterest.com/pin/114841859221583415/

  И вкъщи светът е престанал да се върти около теб. Вашите все се щурат, все бързат за нещо, дето е по-спешно от твоите желания. Спрат ли се, предпочитат да си общуват с телевизора. Вярно, той е най-послушният член на семейството: щрак – разплаква ги, щрак – разсмива ги, щрак – и млъква. Приказва им когато пожелаят, колкото пожелаят, за каквото им се слуша. И, за разлика от теб, не иска нищичко от тях.

  Нали си дете, приспособяваш се. Учиш се да не искаш много. Понякога ти се ще да те прегърнат, ама си траеш: няма да се държиш като бебе, я. Липсва ти да те погледнат само теб, и с двете очи, но е тъпо да го кажеш направо, затова ги предизвикваш с лудории, крясъци, бунтарства, каквото ти дойде отвътре, а те клатят глави, цъкат с език като сърдити часовници и приписват всичко на пубертета.

  Все повече те гложди усещането, че нещо ти е отнето. Не знаеш точно какво, защото идва от мътните спомени на ранното детство, но си готов да се хванеш на бас, че е нещо с обичането. Тогава са те обичали... абе тотално. Каквото и да направиш. Все едно... все едно че са живеели само за да те обичат. А сега живеят за да работят, да мърморят и да ти дават акъл. Пак те обичат, ама по-кораво някакси. Пò между другото. Понякога си спомнят как се обича – например когато се преструваш, че спиш, а мама пристъпи до леглото и те погали по главата, лекичко, да не те събуди. Или когато се разболееш и се уплашат за теб. Странни хора са това големите – най-силно обичат, когато ги е страх.

  Дали ще станеш като тях?

  Бунтуваш се срещу тази перспектива. Доста глупости извършваш срещу нея. После забравяш да се бунтуваш и неусетно ставаш същия:

  умерено забележим, 
  умерено обичащ, 
  умерено щастлив.

  Освен когато се влюбиш. Тогава е вълшебно – сякаш изведнъж всичките ти сетива са се събудили и заработили на пълни обороти. Чувстваш се невероятно жив. Чувстваш се център на нечия вселена. Превръщаш се в лека, крилата, сладка отдаденост, която те прави отново цял, кара те да се усмихваш без причина и да вярваш, че можеш всичко. Почти като тоталната любов. С малката разлика, че тази не е безусловна. Нито пък й липсва егоизъм. Може би затова рядко се оказва вечна. Влюбването трае няколко месеца, най-много една-две години. После усещането лека полека се уталожва. Свикваш с него, а човекът е устроен свикне ли с нещо, да спре да му се радва.

От http://www.weddingclan.com/fall-love.html

  Което те връща пак в умерените ширини. Макар че ако някой те попита, ще кажеш – и ще вярваш, – че си щастлив.

  Докато в живота ти не изгрее някое пухкаво, гукащо същество, изпратено да ти припомни какво е безгранична обич, всепоглъщаща нежност, истинско щастие, ей такива работи.

  Лошото е, че когато порасне, постепенно пак ще забравиш.

  И пак ще те гложди усещането, че са ти отнели нещо. Нещо, свързано с обичането...

  И все ще се намери кой да ти подметне назидателно: „Учи се от децата – на тях не им трябва причина, за да са щастливи!” И ще ти става криво, че ти не можеш така.

  Недей, човече, не се самоизмъчвай. Лесно им е на децата. Всеки може да е щастлив, когато го обичат тотално.

  А ти? Ти съвсем си забравил какво е да те прегърнат без подкана, да ти се усмихнат без причина, да те похвалят, когато си се постарал, да те погледнат и с двете очи...

  Съвсем си забравил.

  Като изключим онова гласче от ранното детство, което ти шепне понякога – когато притихнеш достатъчно, че да го чуеш – за най-великата форма на обич. Онази, с която светът посреща всяко желано дете, инстинктивно кодирайки в подсъзнанието му тайната за абсолютната човешка сила. Онази, която – без да го осъзнаваш дори – цял живот се бориш да почувстваш отново. Без която – каквото и да си постигнал –  няма как да си напълно щастлив.

  Усещаш ли я? Пърха и буболази някъде в стомаха – точно там, откъдето излитат пеперудите на най-трепетните ти вълнения. Няма търпение да я откриеш, да я отключиш, да те направи цял.

  Затова прегръщай, прегръщай без подкана. Усмихвай се без причина. Гледай хората и с двете очи. Обичай ги както искаш теб да те обичат. Дори ако в началото не ти отвръщат със същото.

 Най-хубавото в тоталната любов е, че осмисля два живота едновременно. Първо този на обичащия.