"Старите хора виждат най-добре от разстояние.”
Немска поговорка
Слънцето беше надвиснало точно, ама точно над спирката. Чудех се дали да се мушна в сгорещената сянка под ламаринения й покрив или да остана на тротоара, нажежен до мръснобяло. Автобусът закъсняваше и секундите, напращели от мараня и мирис на пот плюс дезодорант плюс цигари, се просмукваха от стаено раздразнение. Не знам какво мразя повече – непоносимата жега или непоносимия студ. Или чакането. Или петната под мишниците. Или махленски-арогантен глас да се натресе в личното ми пространство и да оцирика омекналите колене на самообладанието ми.
Затътрих полуслънчасал поглед към двете момичета на другия край на спирката. Ученически раници, разголени пъпчета, скандални деколтета, цигари в ръце. Пълно пренебрежение към околния свят. Говореха си така, сякаш са сами на континента. Оплакваха се нещо. Едната псуваше „оная мойта”. При мисълта, че може би има предвид майка си, коремът ми се сви на кактус. Другата плюеше наред: почна от „гадното даскало”, мина през „всички тъпогъзници прости” и горе-долу се успокои на „тая мегалайняна държава”.
Не можех да ги слушам, а нямаше как да не ги чувам. Нямаше как и да мисля за друго, затова се втренчих нервно в тях и им дръпнах една поучителна тирада. Наум. Oх, ако се погледнете отстрани... да ви имам и проблемите... още нищо не сте видели, мамини златни... какво ви чака като нагазите в живота до шия... това са ви най-безгрижните години... вместо да мрънкате, радвайте им се, сега ви е паднало...
- Това ти са най-хубавите годинки, младо – долетя иззад гърба ми. Изстинах. Да съм казала нещо на глас... май не съм. Тогава някой е прочел мислите ми и решил да ги изрецитира по свое усмотрение... – Гледай да им се порадваш доде можеш, щото много бързо ще се врътнат
?!?
Беше толкова нереално, че свят ми се зави. Обърнах се със залутано изражение и погледът ми опря в крехка старица, щръкнала на крачка от мен. Кафява пола до под коляно, избеляла блузка, повехнали ръце с лабиринти от изпъкнали вени, едната стиснала бастун, другата отворен чадър на бежови цветя, а под него – чифт кротки очи, вперени право в моите.
- и после – додаде тя без да обръща внимание на блещенето ми – има да си викаш що съм се зяносвала за нищо и никакви работи, що съм им давала да ми изяждат хубавкото, то и безтуй бърже-бърже си отива. – Тя въздъхна, а аз се сетих да вдишам. – От мен да знаеш, младо, щом си здрава и твойте вкъщи са добре, недей търси кусури, ‘ми брой деня за хубав.
Гледахме се мълчаливо и по улея на погледите старицата се връщаше в миналото, а аз надничах в бъдещето.
Тъкмо отвори уста да каже още нещо, автобусът проглуши спирката и краката ми отново усетиха настоящето под себе си.
http://irelandafternama.wordpress.com/2013/06/05/prime-time-and-postpolitics/
Не знам случайна ли беше, пък и трудно можеше да се нарече среща, но тази дали-случайна почти-среща остави в ума ми отпечатък като в мека глина, с формата на ключалка за надзъртане напред-назад във времето. И ме замисли.
Замислих се как хората, извървели повече жизнен път, често се опитват да отворят очите на по-младите за истинската стойност на нещата. Напразно. Младите обикновено не искат ни да видят, ни да чуят. А може би не могат. Може би хората проглеждаме за невидимото чак след определен брой изтъркаляни години. Не, годините не са мерилото. По-скоро опитът. Загубите, победите. Болките и радостите, пренесени на плещите ни. Случките, в които сме потърсили поука. И в повечето случаи проглеждаме за невидимото чак когато му видим гърба. Докато си отива.
Замислих се как реката на времето се променя в перспектива. Докато се носим по нея, вирът на настоящето изглежда муден, широк и безкраен. Ако след година погледнем назад, към сегашното днес, ще ни се стори, че е изтекло за миг. Сегашното хубаво ще ни се види по-хубаво, сегашното лошо – по-малко лошо. Сегашните препъни-камъчета изобщо няма да ги забележим, затова пък сигурно ще се захласнем по дивите цветя на брега, за които сега сме слепи.
Замислих се как ли ще изглеждам на седемдесет. Дребно очилато бабе с дънки и маратонки, припряна походка, куп пазени в тайна болежки, методично лекувани с йога, оптимизъм и забежки към природата, плюс пъргав поглед, вечно търсещ поводи за даване на акъл. Писмено, за да си спестя пренебрежението на непрогледналите.
Та оттогава често си хортувам с бабето в мен. Помага ми да се погледна отстрани.
Питам го как да постъпя, та да не се срамува от миналото.
Как да го накарам да се гордее с живота си.
Как да му създам спомени, при които с радост да се връща.
Да не се хабя за нищо и никакви работи.
Да не съдя тия, дето знаят по-малко от мен.
Да зърна невидимото преди да е станало късно.
Сегашното хубаво да погледна в очите, сегашното лошо да си представя в гръб.
От старостта ли, от мъдростта ли, от що ли, седемдесетгодишното ми Аз предпочита мълчаливите отговори. Само една реплика обича да повтаря гласно. Взе я назаем от онази старица на спирката:
- Ако си здрава и всички вкъщи са добре, денят се брои за хубав.
