Имало едно време

"Смъртта отменя всичко освен истината.”

Латинска поговорка

-  Мамо, имаме ли мечки? – пита дъщеря ми, преди да заспи. Пълна е със страхове, душичката. От тъмното, от чудовища, от чичковци полицаи...

-  Нямаме, миличка. Всички мечки са в гората.

Милвам ечемичено-русите й къдрици, да усеща, че съм до нея, докато се унася. След минутка мълчание:

-  Мамо, цункай ми очичките.

Ежевечерен ритуал. Целувките по клепачите са щит срещу лоши сънища. Действат почти безотказно.

А снощи изведнъж, ей така, отникъде:

-  Много ми е мъчно за нашто котенце.

Как се сети? Доста време мина. Котенцето не беше точно наше. Живееше на двора и му оставяхме храна. Алечка обичаше да го гледа и да му приказва, но се боеше да го погали. Щуро, игриво, обичливо коте беше. Сутрин ме чакаше на прозореца и драскаше по стъклото, докато си получи закуската. Няколко месеца така. Един ден не се появи. Намерих го свито на топка между богородичките на баба. Гледаше ме жално и се мъчеше да каже нещо, но нямаше сили, милото. Успя да измяучи веднъж. Не беше мяучене, а тъничък писък.

Жо го занесе на ветеринар. Имало еди-какъв си котешки вирус и вероятността да оздравее била няколко мижави процента. Биха му инжекция и ни го върнаха полуживо. Издъхна вкъщи, върху импровизирана постелка на коридора пред банята. Кико стоеше до него и го галеше до последно. След това плака. Много плака. На Алечка казахме, че е оздравяло и избягало. Цяла седмица тя разправяше на всички:

-  Пък нашто котенце умря и после избяга.

Някак разбра, че е умряло, колкото и да я пазехме от тая лоша дума. Но още не разбираше, че умирането е нещо окончателно. Без после.

Та снощи, след като не казах нищо, тя ме погледна настойчиво и повтори:

-  Чу ли, мамо, мъчно ми е за нашто котенце.

-  Знам, миличко, и на мен ми е мъчно – отвърнах и ловко смених темата: – Искаш ли да си вземем хамстерче?

-  Дааа! – оживи се дъщеря ми. – То няма да умре, нали?

Оххх... Явно темата беше умирането.

Как да отговоря? За секунди извъртях няколко сценария в главата си:

Лесен сценарий:

-  Разбира се, че няма да умре, слънчице.

Очичките й грейват щастливо и тя се размечтава. Устремно се размечтава, без спирачки. Друго си е да имаш приятелче, на което може да се разчита. Да си го обичаш на воля, защото знаеш, че няма да те изостави. За разлика от котенцето.

Хубаво, ама какво правим след две-три години, максимум, когато хамстерчето се спомине от старост? Ако преди това не се разболее от нещо фатално. Така или иначе Алечка ще разбере, че съм я излъгала.

Не става. Искам да ми вярва.

Друг сценарий:

-  Все някога ще умре, миличко. Но дотогава ще си го гледаш и ще си играеш с него кооолкото си искаш.

Личицето й застива между радост и тъга. Не знае как да реагира, затова се извръща и потъва в размисъл. Прекалено много мисли това дете. А още няма четири. Гледам я иззад раменцето. След малко ъгълчето на устните й литва нагоре. Сигурно си представя сладката космата животинка. Не за дълго. Напомня си, че не бива да се привързва прекалено към някой, дето ще умре, и усмивката бързо прибира крилца.

Рязко се обръща към мен.

-  Всички животни ли умират?

Мълча. Дали няма начин да се измъкна от тоя въпрос?

Тц, не и под такъв настойчив поглед.

Е, като сме тръгнали да си говорим честно...

-  Да, слънчице. Раждат се, порастват, живеят – някои живеят мнооого дълго време – и накрая умират.

-  Ама само животните умират, нали? Хората не, нали?

Точно от това се страхувах. Как искам да излъжа!!!

-  И хората умират, момичето ми. – Казвам го спокойно, почти жизнерадостно. За децата тонът е по-важен от думите. Може пък да го приеме като обикновен факт от живота и да не задълбава повече. Поне засега.

Брадичката й потреперва, долната устничка щръква напред – плачът си проправя път. Вдигам ръка да я гушна. Алечка се дръпва назад. Колкото може по-далече от мен. Ако избяга от вестоносеца, току-виж се изплъзнала и от лошата вест...

-  Ела, миличко – подканям я в обятията си. – Ела при мама.

-  Няма! – изхлипва тя. – Не искам да умираш!

И се разревава с цяло гърло.

-  Не искам не искам не искам да умираш не искам не искам не искам...

-  Спокойно бе детенце, не съм тръгнала да умирам. Много време има дотогава.

„Надявам се.”

След малко се успокоява. Аз не. Знам, че дълго ще мисли за това, каквато ми е впечатлителна. Ще се сеща, докато си играе в детската градина, и ще си поплаква, без да каже на никой защо. Ако закъснея, ще се пита дали не съм умряла. Ще сънува страшни сънища с всички нас, дето ни обича. Ще се буди нощем да провери дали дишам. Както правех аз, когато беше бебе.

Ще ми се да поразкрася истината. Да й кажа, че умрелите отиват на небето. Но не знам дали е така. Напоследък не знам. Прекалено много неща се оказаха лъжи напоследък.

Ами ако и задгробният живот е лъжа? От така наречените „благородни”. Хапче против страха от смъртта. Утешение, когато изгубим близък. Обещание за справедливост на последна инстанция: че злите все пак ще си получат наказанието, а добрите – наградата. Упование в нещо повече, нещо по-хубаво от тоя тленен, нелогичен, пълен с болка свят.

И така да е, дъщеря ми е прекалено мъничка за приказки с лош край. Прекалено мъничка да научи, че живее в такава приказка. Че всеки живее собствената си приказка с лош край. Че героят накрая винаги умира.

Добре де, може пък оттам да почва друго. Нова приказка.

Имало едно време тъмен тунел, който свършвал с ярка светлина...

Ако да, надявам се да я посрещна отвъд тунела.

Ако не... значи ни се полага само по един кратък отрязък от време. И толкова.

За себе си съм решила – не ми е нужно обещание за вечност, за да изпълня живота си със съдържание. Тъй че пълня, колкото мога, и гледам да не отдавам твърде голямо значение на края. 

Въпросът е как да вдъхна у дъщеря ми здравословно отношение към умирането. Без захаросани лъжи, но и без да позволя на страха да вкамени крилцата й. Докато още съм съавтор на нейната приказка...

Снимка от http://pixabay.com

-  Мамо, мамо, мамооо! – Нетърпеливото й гласче ме изскубна от мъдруването малко преди да си довърша сценария. – Кажи де, хамстерчетата нали не умират?

-  Умират, миличко. Всички животинки умират – отвръщам с кротка усмивка и прекарвам пръсти по приказно-русата къдрица над ушето й. – Хайде да не мислим за това, става ли? По-добре да помислим как да направим нашето хамстерче най-най-най-щастливото. Да се радва, че точно него си избрала за приятелче.

-  Да! – изчурулика Алечка. – Ще му направим най-хубавата къщичка, ще я напълним с играчки... – и се размечта. Устремно се размечта, без спирачки. Друго си е да се видиш като феята кръстница на някой по-беззащитен от теб.

И така, снощи не задълбахме повече в смъртта. И добре че. Да си призная, малко ме изнервя тая тема. Особено когато са замесени децата ми. Но май вече знам какво да кажа:

Животът, миличко, е приказка със загадъчен край. Щом му дойде времето, ще го разгадаеш. Дотогава просто играй героя, който искаш да бъдеш, по най-добрия, най-безстрашния, най-достойния начин. Разкажи се колкото можеш по-изразително. Това е.