Автопилот

"Дай си време, докато е време,
защото времето ще отлети."

Шотландска поговорка

Поглеждам през прозореца. Почти бях забравила, че сме в Пловдив. Обичам го тоя град! Особено живописните калдъръмени улички като тази. Магазинчета със скърцащи дюшемета и дървени рафтове, от които надничат стари дебеловежди занаяти. Рекламни надписи, мигащи светлинки, които те връщат в сегато. И пак магазинчета, а над тях достолепни сгради в стар стил с високи, тесни прозорци... Разкош!

Имам чувството, че се разбуждам от безпаметност и емоциите бликват по вените ми, пощурели. С всяко вдишване, с всеки поглед...

Инструкторът почти не е гъкнал, откак станах от шофьорското място. Колежката определено кара по-добре от мен, ама чак пък да няма за какво да я задъвчи... Милият, направо е за реанимация след убийственото ми кормуване.

Ухилвам се полувиновно, облекчението ме изпълва догоре и заподсвирква с уста. Краката ми потрепват в такт, да оттръскат напрежението. Ако ги нямаше двамата отпред, щях да се разпея с цяло гърло.

А преди пет минутки се бях вкопчила в кормилото като бръмбар на клечка и виждах само пътното платно. Умът ми първолашката сричаше назубреното от правилника за движение. Напрежението в главата ми беше толкова голямо, че създаваше радиосмущения: все едно бях включила на два мегахерца встрани от търсената честота и чувах мислите си през пращене.

Най се спичах на кръстовище. Ако ми изскочи пешеходец? Или някой шемет като мен тръгне на червено? И дано, дано не ми загасне двигателят за шести път днес... Не знам дали колегите шофьори ме псуваха или ми се смееха, ама ушите ми горяха като прерийни пожари.

Пак ме напушва смях. Толкова ми е уютно на задната седалка, толкова... безметежно! Откога не съм си седяла ей така, без да бързам. Откога не съм си давала време да изпитам радост от разпиляна край мен красота. Да я подържа в устата си тая радост, сякаш е вино; да извлека скритите й аромати, да запечатам спомена за възторженото ми небце и накрая да я глътна жадно, та да се влее в кръвта ми и да ме съживи отвътре...

Снимка: от интернет

Изведнъж ми хрумва, че ежедневието ми напомня днешното кормуване: карам по предначертаното шосе, спечена от напрежение, и се напъвам да спазя всяка буква от правилника за живеене. Така се напъвам, че губя представа къде съм. А тоя правилник даже не съм сигурна кой го е писал. Май аз, но под диктовка. На вродени и втълпени представи за собственото ми предназначение.

Нося се, значи, на автопилот, мисълта ми препуска напред, изчислява траектории, оглежда се за знаци, предвижда препятствия, предвкусва евентуалности, тревожи се за после, докато тялото ми – вечен пленник на тук и сега – се лашка самотно зад нея, стиска кормилото на живота и я чака. Да се върне за малко при него, в сегато. Да съм цялата тук и сега – телом и духом и мислом. Да попия мястото. Да походя редом с времето. Да чуя тихите му стъпки – лява-дясна, лява-дясна, тик-так, тик-так. Да видя как се отронва мигът, как набъбва следващият. Да усетя струйката от мигове. Да я пусна да капе през мен, в такт с пулса ми. Да вдишам и издишам – и пак, и пак, и пак – самия живот. Да напълня дробовете си с него, а оттам да го повикам с всяка клетка. И когато насити кръвта ми, да погледна света с преродени очи, с удивление на пеленаче, докато сърцето ми кротко срича ритъма на блаженството. 

Имам един приятел, казва се Дани, което хич не му отива. Аз си го наричам Ламби, умалително от Хараламби. Не че му отива, обаче всеки път като го чуе, избухва в смях. Което ме прави щастлива. Сетя ли се за него, винаги се усмихвам.

Та Ламби, щом разбра, че ще ставам шофьор, ми каза така:  

„Седнеш ли зад кормилото, отвори си сетивата, събуди инстинктите и зарежи тревогите на задната седалка. Няма да бързаш – големите грешки стават от бързане. Ако мислите ти се движат със съобразена скорост, каквото и да срещнеш по пътя, ще се справиш. Пътуването е в твои ръце; карай така, че да ти носи удоволствие.”

Дали ме е съветвал как да шофирам или как да живея?