ЗА ДУМИТЕ

„Думите трябва да минават през трима пазачи: верни ли са? добри ли са? необходими ли са?”, гласи една от любимите ми арабски пословици.

Затова много внимавам с думите, особено острите. Те са хладно оръжие в неумели ръце. А човешките ръце по природа са неумели в боравенето с недоброто – просто не са създадени за него. Създадени са

да дават и създават,

да милват и прегръщат,

да скачат от радост, да утешават от болка,

да докосват с обич.

Така си мисля. Тези са миговете, когато усещам щастие по дланите, та чак до върховете на пръстите. Миговете, в които ръцете ми откриват призванието си.

А призванието на думите? Ако съдя по вкуса, който оставят в душата ми, изглежда е аналогично:

да дават

(изстрадани уроци – пищови за житейски изпити)

да създават

(по-човечна гледна точка към света)

да милват

(жадните за допир)

да прегръщат

(гладните за обич)

да утешават

(бедните на надежда)

да се радват

(между неизбежните многоточия на болката)

да докосват нежно

(дълбоко скритите, почти забравени капиляри на чувствата).

Дълго рових в дълбокото да намеря думи със зародиш на призвание. После ги чаках да узреят добре, да се налеят с обич и мъдрост. Да намерят ъгъла, от който зримото разкрива своя чар, хората – прикритата човечност, а лошото – тайни пътечки към нещо добро. Не заради модата с позитивното мислене. Не вярвам, че вселената тръпне да изпълни желанията ни. Ако сами не си ги изпълним, няма кой. Не вярвам, че всичко се случва за хубаво. Случките си се случват и толкова. За добро или напротив – става ясно чак когато се види как ни променят. Въпросният ъгъл ми е нужен от чисто практични съображения: погледнат от него, животът придобива смисъл.